13, 14 и 15 Юни

13, 14 и 15 Юни

13-ти Юни

Как отговаря словото на Христос на въпроса кой е най-висшият, върховният смисъл на един човешки живот? Човекът е син на Бога. Ние не сме някакви прашинки, захвърлени в битието, а частици, живи частици от Божествения Дух. Нашият живот е струя от безбрежния океан н аживота. В сферите на материалното битие /материалния свят/ протича една част от нашия живот /по плът/, а в сферите на духа стоят причините за всичко - силите, импулсите, енергиите и всички положителни изяви на живота. Нашата същина не трябва да търсим във външните белези, а в онова, което ни осмисля като личности, като синове и дъщери на Бога. Ражда се човек - къс топло месо, в което са вложени възможности за бъдещето му развитие. Един житейски път е привършен. Пред нас е студен, безжизнен труп, една вкаменяла плът. Печално шествие изпраща до тъмната яма тази безмълвна останка от един живот. И се питаме:Това ли е животът? къде е онова, което се отзоваваше на светлината, на радостта, на красотата? Къде изчезна онова, което трептеше с трепета на безсмъртието? Къде отиде блясъкът на двете очи - прозорци на душата? Не беше ли той частица от блясъка на небето? Тази черна купчина пръст - това ли е последният тържествуващ акорд на живота? Там... на възела между смъртта и живота, хората достигат до раздвоението, съмнението, отчаянието или до проблясъка, че сме светлинки от Светлината на живота, пламъчета от жизнения пламък, че смъртта е преход от живот в живот, че Божественият Дух живее в нас и ние живеем в Него. Затуй затъмни ли човекът Божествения образ в себе си, той не може да запази и човешкия Дух и човекът, като духовна личност, бе обезличен. Трябваше небето да извърши революция на земята чрез своя Пратеник, Синът на Бога, въплътен като човек, за да възвърне на човека неговата богосиновност.
Чрез Богочовека Христос бе изявен на хората какъв трябва да бъде истинския човек. Така учи Евангелието.

14-ти Юни

Когато в тази светлина е изяснен образът на човека, въпросът за смисъла на неговия живот има съвсем естествено и логическо решение. Щом човекът е от "висок род", "син на Всевишния", щом той е жител на земята, но неговата истинска родина е вечността, ясно е, че този човек трябва да живее живот, отговарящ на неговия висок произход. Срещу това, което философските, социологически, политически, религиозни учения предлагат като смисъл за един човешки живот - знания, лична полза, живот на насладите, освобождение от живота/Буда/ или някакъв неизяснен алтруизъм - Христос остави своята втора заповед:"Любете се един другиго, както Аз ви възлюбих."
Затова Толстой написа: "Вярата в Христос придава на краткия човешки живот безкраен смисъл, неунищожим от страданията, лишенията и смъртта. Само във вярата на Евангелската вест може да се намери смисъл и възможности да се живее." А един гений на Франция признава:"Аз живях само тогава, когато вярвах в Бога."
"Светлина! Повече светилна!" - са последните думи на Гьоте. Чрез тях той е изразил жаждата на своята душа и жаждата на хората. Но за каква светлина говори този колос на литературната мисъл и слово? Гьоте говори за светилна на разума, която прогонва мрака на невежеството, светлина за душата, която пресича мрачните пристъпи на омразата, светлина за сърцето, за да бликат в пълнота струите на любовта.

15-ти Юни

Толстой застана на страната на нравствените сили и можа да продължи живота си. Гьоте завеща на човечеството "повече светлина".
Философът Жофруа признава:"Аз живях само тогава, когато вярвах в Бога". руският поет Канстантин Балмонд извика чрез стихотворението си "Звезди пустиних": "О, Господи, моля Те, ела! Вече тридесет години блуждая в пустиня... Запали всред този пустош огнен стълб!"
На път за Крим Адам Мицкщевич оглежда пътниците на кораба. Навън бурята свирепее, а вътре...викове, крясъци, лицата са сгърчени, изкривени, очите блуждаят. Само тук - там в усамотение той съзира люде със събрани на гърдите ръце. Гледа поетът-революционер тези хора, по чиито лица трепти пламъкът на една чиста и всеотдайна вяра, светлината на една надежда и се пита: "Къде сте сега вие, наука, философия, човешко могъщество, и власт, и слава?"И отговаря:
"Умират! А изворът - остава!" Неизброими техни събратя създадоха безсмъртни ценности във всички области на живтоа, сгрявани от лъчите на една устояваща вяра. Милиони вървят по "тесния път" показан от прободената с гвоздей ръка на Галилеянина и Го следват не в догма, обряд или по "буква", а в "Дух и иситна". И тази дълбока, устояваща вяра е извършила великата трансформация в техния обикновен, понякога празен, егоцентричен живот. Или ако слънчевото сияние ръси над тях роса, те приемат тези светилна като небесен благослов. Ако мрак пропълзи към тях - дребните грижи се опитват да ги поробят отново, ако болести и страдания ги мъчат, чрез невидимите връзки на вярата те се свързват с Първоизточмника на живота, защото знаят и вярват, че от извор, непресъхващ и вечен в огромното Сърце на Всемира, бликат жизнени енергии и всеки, който се разтвори за тях ще получи... Ако най-страшният враг на живота - смъртта, похлопа на сърцето им, тези люде и тогава не се смущават, не се плашат, защото вярват в словата на Христос, че човешкият дух иде от вечността и отива към вечността. Човекът с такава вяра знае защо живее. Той знае, че "тесният нагорен път" е труден, че това е един живот на жертвено горение, живот посветен в служба на любовта, живот не
в низините, в задух и мрак, а във високи полети, в чистота и светли видения. Това е един живот достигнал духовни върхове, но не спрял там, а продължил нагоре и все нагоре, за да доближава себе си до образеца. Този човек знае, че неговата светлина не трябва да догори като слаба мъждукаща свещица, а да премине като вечерна заря в една сияйна вечност. Дали има по-висок смисъл от този на един човешки живот?