10.11.12 Юли

Главна

10-ти Юли И Лудвиг ван Бетховен изрече "Аз зная...", защото още в годините на юношеството бе зърнал "блясъка на вечното". Ето го на брега на Рейн, съзерцава реката. Кой може да разбере какви мисли го вълнуват и музиката, която звучи у него? Само грубоватото лице обагря руменина, а очите горят като разпалени въглени. Бетховен е забравил всичко. Разтворил е цялото си естество за внушителността, топлотата инежността всичко, което се ражда и звучи у него. И загледан във водите на реката, изрича уверено:"Аз трябва да създам нещо нечувано!" Редуват се светлините и сенките в живота му, но Лудвиг ван Бетховен крачи неотклонно по нагорния друм. Спрял се задъхано за малко, той говори на себе си:"Двадесет и пет години! Аз съм на тази възраст. И тъкмо на тази възраст трябва да направя нещо за безсмъртието!" Само две години по-късно той започва да разбира, че най-страшният враг за един музикант го дебне неотклонно, за да извика през 1801 година в писмо до свой близък:"Глух съм! Истината е, че не чувам нищо когато хората говорят тихо. Ако не бях музикант... Но сега е ужасно! Има дни, когато се чувствувам най-нещастното същество на земята." Онова, което е могъл да изрази, Бeтховен претворява в музиката на своята "Патетична соната", пропита от тежка скръб. Ала тези състояния са временни настроения. Душата на човека, който е дошъл на тази земя с небесно поръчение, се издига над трагедията и тогава няма вече страдание от глухота, защото в него звучат хармонии, които той чува с някакъв вътрешен слух. Лудвиг ван Бетховен е на четиридесeт години. Четири десеттилетиея тази "звучаща душа" се нoси по нагорния друм. Питат го:"Какво става с теб, Лудвиг"? "А, така ... отговаря той. - Значи забелязали сте и вие какво става с мен. Да , това е истината - аз сякаш съм друг човек." "Но как стана това? Кога започна?" "Сам не мога да ви обясня. Но мага да ви уверя, че нищо вече не може да ме смути. Възходът на делото, което имам да върша - ето всичко в живота ми! Знаете ли, както владетел съзнава своята царственост, така и аз - кoлокото и да ви се вижда странно - съзнавам някаква вътрешна мощ, която ме изпълва. Не признавам никакво друго превъзходство над себе си, освен върховната доброта." И при пълна глухота животът му продължава така, като че нищо не нарушава неговото спокойствие. Бетховен твори! музиката протича през него като могъща многоводна река. Идват дните на съдбовното му заболяване. Близък приятел го посещава. Разговарят. Бетховен говори с възторг за младия Шуберт:"без съмнение, в Шуберт има Божествена искра." "А за себе си какво ще ми кажеш, Лудвиг ?" пита приятелят. "Често мисля за себе си, за това, което създадох - отговаря Бетховен все така вглъбeн. - Връщам се назад в живота си... странно, но знаеш ли как бих искал отново да изживея целия си живот, дори и с глухотата ивсички терзания, които ми донесе в първите години тя. Тогава може би ще напиша онази музика, която звучи в дълбините на моето битие, но все още не мога да я уловя." " Може би това ще бъде твоята десета симфония? Лудвиг ван Бетховен повдига глава. До лицето му достигат неугасналите лъчи на залеза. "Моята десета симфония ... - говори сякаш на себе си той.- Деветата симфония, това беше ликуването на човешката душа в радостта на живота. Десетата ... да, десетата, която чувам да звучи у мене, в нея трябва да прозвучи тържеството на светлината!" Но и неговият живот идва до онзи неотменен предел... Десетата остава назаписана върху нотни листове. Може би епохата, в която живя Битховен, не бе времето, когато трябваше да просияе над земята тържеството на светлината! 11-Юли Един поет, който не бе оценен в родината си, но финландците нарекоха "поет на светлината" , също знаеше в кого е повярвал. Още от годините на младостта, едва двадесет и три годишен, той започва поетическото си творчество със стихове, в които е отразено видението за живота му. С поглед на ясновиждащ, ясноразбиращ той е осъзнал пътя на живота си и заявява: На мойто утро златната усмивка бледнее на деня сред светлините , Ще мине пладне... В труд и без почивка в зари на заник ще звучат мечтите ... Но зная аз -зад огненитe двори, че други път пред мен ще засинее, и моя дух криле като разтвори с Духа на светилната ще се слее. Така започва творческият път на този млад поет. Cамо няколко години са изминали, узрява за печат вторият му сборник. На първа страница ще прочетем: Тих, невидим странник в мен, Ти притихналите струни в химн раздвижи вдъхновен. Химнът тихо ще докосне изнуренитe сърца, що сред вихри, студ и бури търсят радости слънца. Творческото вдъхновение тече в душата му като водите на пълноводна река и в третата книга разговаря със себе си: Ти пак избликна в мен струя от сили тайни, Струя от извор чист, и светъл, и дълбок, Във ромона ти благ, във капките сияйни дочувам аз галаса на моя дълг висок. Надземната ти мощ отново ме владее и овластено движи моята ръка- светливите вълни свободно да разлее- до другите души да стигне светлина. Неправилно е да мислиш, че до такива души не идват и трудни тежки дни. В един такъв ден поетът пише стиховтворението "Бор и бездна". Ти ме мамиш непресанно зла и властна тъмна бездна, тръпна, вия се и стена аз над твойте дълбини, но не искам, не, неискам там, при тебе аз да слезна, дето тъмен дух раздипля тежкоткани тъмнини! B размисъл за трудния и стръмен, но славен път на човека към белите върхове на духа, този поет пише с особена радост за всички, до които ще достигнат неговите стихове, когато той вече е отминал от този свят. "Легенда за еделвайса" звучи като лично свидетелство. -Ти защо растеш така високо и защо цъфтиш във висини, дeто мрака бори се жестоко с първите лъчи на всички дни? Дето само облаци крилати спират своя изнурен керван, гърмове- небесните пирати, дето пламват във стиите на бран? А в горите, с песен инаслада, пъстроцветен жив живот кипи, под блезите, под борика млада и под стройни сребърни липи... Ти защо, звездице белоснежна, във самотност ледена цъфтиш и не дойдеш радостна инежна в общата родина да блестиш? -Някога -поде цветецът скромен, зад безбройни, бурини векове, за които няма вече спомен, не цъфтят по тези върхове. В лесовете, по морави гъсти, в кичестите тихи долини аз разгъвах цветове и листи в пламъка на буйни младини. Гордост бях аз първа на поляната и любимо чедо на леса, че цвета ми бе със синината на огрени майски небеса. Но копнеех по далечна радост, отразена в слънчеви лик, и отдадох красота и младост, да трептя в небесния светлик. Бавно аз напуснах лесовете - всe по стръмни, крути склонове. Не притихваше през вековете : "Все нагоре!" глас да ме зове. B това литературно поприще, изявило се многопосочно - поезия, белетристика, драма, с безпорни върховви постижения ще блести като едър бисер поемата "Слънчева мъка" написана както и "Легенда за еделвайска", в духа на народната песен. Затъгува слънце горе на небето трепката и гасянеят огнени зари, бавно, уморено то си зад морето рано лик печален във нерадост скри. Слънчевата майка свойто свидно чедо мълчаливо срещна на лaзурен праг, мъката му тайна тя с тревога гледа и го с поглед пие без дастори знак. Сладката вечеря слънце не опита и с въздишка падна в облачно легло. Ала сън не слезе нему на очите, бръчки не разкриха ясното чело. И една в предутрин сън надви над мъка, стихна болка люта и душевен смут, ала майка стара вече огън стъкна и сина си буди за сияен труд: - Събуди се, сине, събуди се златен, ранна се зорница вече умори във предутрин тъмна, в мрака необятен сам-сама горкана горе да гори. Измори и птички с часове да пеят кацнали на вейки със безброй гнезда, а сърните горски чакат и не смеят в тъмчно да потърсят ручей за вода. Пъргави селяци три пъти от двора все за теб поглеждат с шепа над очи: -Ела, сънливко. За работни хора още не си стрелнал първите лъчи. -Не буди ме, мамо, не буди ме, мила, нека в сън укрепне морното сърце. На кому е нужна мойта вечна сила? На кого да грея с ясното лице? Вече ми дотегна из простор пустинен да се скитам морен по нагорен друм, сякаш съм за нещо грешен и повинен, сякаш съм загубил своя бистър ум! Никой ме не търси, никой ме не знае, нито открик имат трудове безброй, мравчицата малка зарад мен нехае, всичко живо има друг другар и свой. Аз защо ще ида - чужденец неканен, всякъде проникнал с лъч и светлина? Нека вече бъда аз за всичко странен, сам да си почина в хладна синина. Майка син поглежда със гальовен поглед, мъдра мисъл кити старата глава, да пробуди с благост неговия полед, тя във трепет търси огнени слова: Ако бих имала твоя образ-пламък, като теб да бях аз извор вечно млад - бих живот вдъхнала аз на всеки камък и в лъчи сторила всеки мрак и хлад. Дай ми лък небесен и стрели светливи, дай, макар и стара, теб ще отменя, със очи угасли, със ръце тръпливи ще запаля Изток , ще спася деня. Но да се не каже думата ужасна, хулата горчива за велик живот: "Слънцето угасна ... Слънцето угасна горе из вълните на ефирен свод!" Мое скъпо чедо, златна моя гривна, не роптай пред Бога за завиден дял, че за труд сияен, със поръка свята тъй високо тебе е самин създал... И сам Той чрез тебе в небеса сияе, а в гърдите сявга пръстът Му чертай най-велика правда, що всемира знае- другите да сгрееш, себе си раздай! Рипна слънце младо над несгода тъпа. Тръсна и разкърши яката снага. Дай да те цулуна, майко моя скъпа, за своето място тичам ей сега! И на изток бликна самородно злато пламна висината , пламнаха води! В порив чист исветъл силно и крилато Слънцето отново мрака победи. 12- Юли "Аз знам в кого съм повярвал" - казва писателят-есеист Г.Т. Той написа символичната поема в проза "Зов": Благодатно и любящо Сърце на всемира! Ето, аз дойдох на високата скала. Над мене са неизследвани простори, а долу зреят мразни дълбини. По пътя нозете ми оставиха кървава диря. Уморен съм... Уморен съм от човешки мъдрувания и от човешките правди. Уморих се от думите на хората, които удрят като с камшици раните на душата ми. Уморих се свеждам глава пред човеци. Наситих се да гледам горделивата осанка на "силните". Отвратих се от измамата и притворството на людите и от късчетата човешка почит, която ми подхвъpляха понякога. Преминах по острите кремъци на "тясната пътека"-- падах, ставах, ликувах ... и стъпка по стъпка те приближих. Сега съм тук, на високата скала и никой не може да ми подаде ръка освен Ти, Любящо Сърце на вселената. Дойдох дотук разбрал, че силата на силнитe, долу в равнините на земните мъдреци е като измамна сянка. Сега над мен е Небето, величието на звездните мирове, а долу зеят мрачни бездни. Повикай ме и ми подай ръка, ти кротка и безмерна обич! Ти, който единствено можеш да ме изведеш оттук. Сега нищо не ми е повече потребно от Тебе. За Теб възкопня сърцето ми и в моята тъжна самота чака да ме призовеш за нов, чист и свят труд в името на любовта. Зная, че Ти ще ме приемеш без гняв и упрек, Ти, безмерна обич, очите ми и кървавите капки по нозете ми. Благодатно и любящо сърце, проговори ми. Аз искам да чуя Твоя повик и да тръгна безшумно по Твоите свети стъпки.