7, 8, 9 Юли

Главна

СЛОВОТО НА ХРИСТОС И ИЗКУСТВО 7-ми Юли Хората от всички епохи и по всички меридиани освен разум имат сърце и чувста-имат душа! Душата на човечеството, опрашена, измъчена, изранена от дългия път през хилядолетията, и днес безмълвна и величава, е тръпнела и чакала да се докоснат до нейните струни. Кой е раздвижвал тези струни в копнежа по онова, което не умира? Кой е донасял на човешката душа частица от вечното? Кой е напомнял на човека за забравения свят на идеите? Кой ни е завеждал в светая светих на нашето естествено битие? Кой ни повежда към безкрайността и ни дава понякога възможност да надникнем в него? Кой ще ни направи съпричастни с мъдросттa на живот, с величието на невидимото? Човешката душа е чакала, чака и ще чака поетите, за да чуе песните им за красотата, труда и подвига, чака писателите, техните книги, за да срещне там себе си, своите копнежи и вълнения, своите покруси, своите възкачвания. Тръпне човешката душа и чака музикантите, които ще донесат съзвучия от музиката на всемира, чака картините на живописците, за да усети човешкото сърце досега на светлината като тихо мeчтание или надежда, като блян, полет или зов, а ваятелите да покажат как от студения камък се ражда жив дух, сияние, слово, мисъл и обич. Чoвешката душа е чакала и чака хората на духовните прозрения, ясновиждащите, ясноразбиращите. Душите искат да чуят тяхната съкровена изповед за облика на утрешния ден и как може да се стигне до най-дълбоките извори на битието. Тръпнела е душата на човечеството, тръпне и чака, защото е трудно на човека да продължава своя възход без да сe спира при изворите на красотата, на светлата радост, на надеждата и утехата, без да дочува в себе си отгласи от музиката на необятността, без да достигне до него повеят на любовта. Изкуството е сила на духа, която се излива като пълноводна река. Чрез изкуството, по пътеките на красотта и чистота, се достигат дълбини и върхове и се постига сливане с вечните истини на битието. Като спонтанно вътрешно изживяване изкуството ярко свидетелствува за един порядък от по-висша категория, за който са копнели людете през хилядолетията. 8-ми Юли Гигантите в изкуството от Пpедкласицизма, Класицизма и Ренесанса написаха със светещи букви имената си върху страниците на историята. Те оставиха на човечеството съкровища, които вековете грижливо ще съхраняват. Безспорно е, че на-големите от тях имаха определено ясно отношение и лично виждане за величавия образ на Сина човешки, Който е основният мотив на техните безсмъртни творби. На Уест Минстер в Лондон, в памет на Георг Фридрих Хендел е изграден паметник в естествена величина. Седнал пред огромен орган, той свири. Какво? Свири откъс от безсмъртната си оратория "Месия" - "Аз знам, че моят Спасител е жив!" Животът на Хендел, след като беше дал на човечеството "Месия", бе преминал с тази величава надежда. Известният писател Стефан Цвайг като никой друг е разбрал всичко. И това, което Цвайг написа във "Възкресението на Георг Фридрих Хендел", не отстъпва по сила и величавост на паметника в Уест Минстер. Два паметника за Хендел-единият от камък, другият-от живи слова, ще живеят в паметта на поколенията. Ето как Цвайг описва вечерта на премиерното представяне на "Месия". След генералната репетиция на тази епохална творба хората се пръсват. И от врата на врата се понася мълвата, че се е родила музикална творба, каквато още не е чувана. Милионният Лондон изтръпва и в тревожността на радостно нетърпение чака... Концертът е определен за 13 април. Тази вечер в залата има седимстотин души-както никога дотогава. Щом се чуват първите съзвучия, залата утихва. С вceки нов тон вниманието расте. И когато хорoвете се понасят с вихъра на ураган, душите потреперват. Хендел седи при оpгана. Тaка може по-добре да ръководи творбата си. Но ето че от тази нечувана музика се излъчва толкова сила, че тоновете, съзвучията сякаш се изскубват от ръцуте му-като нещо извън него. Като че и той никога не бе я слушал. Тази музика понася и него. А когато хоровете подемат заключителното "Амин", той започва да пее заедно с тях, както не е правил никога до този час. Цвайг отбелязва:"Така той благодареше на Бога, Който го бе изтръгнал из най-тъмната дълбочина на отчаянието, като му изпрати огъня , който го възпламени." И когато възторжени викове заливат концертната зала, Георг Фридрих Хендел незабелязан от никого бе напуснал залата. Какво бе станало с Хендел? Преградата, която до сега възпираше звучния поток на душатa му, беше съборена. Свободно и буйно се спуска потокът по широкия друм на годините. Та какво ли вече може да повали Хендел, да повали възкръсналия? Ато го вече на шестдесет години, а той крачи по своя път и творбите следват една след друга светли, възторжени. Идва време когато силите го напускат, ръцете все повече се вцепеняват и апоплексия изкривява краката му. Ала и това не го спира. Не го спира дори ослепяването. Той продължава да композира и сляп ... Неуморим и непобедим в страданията си, кoлкото повече гърми земната му слава, толкова той е по-смирен пред Бога. Идват дни, когато той вече нито вижда, нито чува, но по лицето му трепти някаква особeнa вътрешна радост, сякаш усеща да се носи около него чудна неуловима музика... Цвайг отбелязва - музиката, с която бавно се понасяше душата му нагоре и по-нагоре към безкрайността. Но и в смъртния час неговите засъхнали устни нашепват неуловимо:"Аз знам, че моят Спасител е жив!" 9-ти Юли Когато четем или слушаме за живота на такива великани по дух, неволно се оглеждаме около себе си, даваме си сметка за времето, в което ние живеем, и понякога си прошепваме:А нашият живот преминава в упорито старание да догонваме колелата на съвременната ни цивилизация и непостижимите висини на познанието . Люлеят ни студените прегръдки на метериалността - на стоманата, на цифрите, на бетона и машината и ние притваряме очи. А усещаме, долавяме, че има "нещо", което стои извън обсега на материалната същност. И се лутаме далеч от светлината, карасотата, любовта, мъдростта... В това наше търсене линеем, защото душите ни са възкопнели за това, което материята не може да ни даде. Човекът търси свежите и бистри струи на "Извора на живот", за да овлажни засъхналите си устни, да се потопи в животоносните води като в целебен извор, да плисне с шепа от тези води по очите си, за да процепи плътното булo на непросветоността и душата да извика своето "Аз знам, че моят Спасител е жив!" Един такъв художник като Рубенс бе зърнал "блясъка на вечното" и ни го завеща в "Разпятието", където е изобразил с езика на багрите и обарзите две противоположни философии за живота-жестокостта и любовта. Жестоките мъже, обхванати от бесни страсти и демонично озлобление, изправят дървения кръст с пригвозденото тяло на Исус. Рубенс говори: Ето, това е свътът на жестокостта." А погледът на Разпънатия ви пренася в друг свят- в света на любовта, на притихналата мъдрост и дълбокия мир на Онзи, Който знае защо е дошъл на земята и къде отива. Своето "Аз знам..." изрече и Виктор Юго и написа "Клетниците", из чиито страници оживя образът на епископа-човекът, който също знаеше защо живее. Оживя в тази епохална литературна творба и образът на Жан Валжан-човекът в безпътица и безпросветеност, в чиято душа просветнаха искри от светлината, който епископът носеше в душата си, облъхнала го бе една нежна бащина грижа и обич, която разтвори сърцето му за върховната доброта и неизмеримата любов. Но понякога идват дни или часове в живота ни, когaо като че всичките ни мечти загубват своята позлата, нашите амбиции изглеждат като напразна и ненужна суета, а деятелнастта ни остава без център, без опора. Да, идват дни и часове, когато ентусиазмът престава да държи буден нашия дух и ние се чувствуваме така уморени, така смазани, че сме готови да извикаме:"Колко е тежко да разбереш защото трябва да се живее!" Когато страдаме, когато не можем да излезем от нашето безнадеждие, когато нишката, която ни свързва с живота, изтънява... изтънява, а нашите човешки божества немеят-словото на Галилеянина ни говори. И ни говори толкова по-ясно, колкото ние се разтваряме за тази Божествена реч. Гледай напред! - Говори ни Сам Богочовекът. Гледай по-далеч и по-виско от неуспехите си, от болките си. Безволното примирение е низост! Не се суети, а oргaнизирай силите си, бори се! Бори се дори и тогава, когато си паднал от висините на светлите си чувства в мрачините на действителността. Не се плаши от суровата борба с всичко, което те спъва в твоя път, защото от тази бораба се раждат героични мисли и достойни дела. Не трябва да бъде цел в живота ти онова, което бързо прихожда. Труди се да посееш поне малко красота по трънливите пътеки на живота. Човекът е истински човек когато при всички обстоятелства в живота си успява да се противопостави на измамливите си илюзии, на омайващите нашепвания на желанията си, на повеленията на себичността си. Би си спестил много излишни огорчения и разочарования, ако се научиш да страдаш мъдро. Чрез страданието ти можеш да опознаеш по-добре себе си. Затова не унивай! Не разпилявай енергията на тялото и душата си в безволие и инертно носене по водите на живота, а поддържай будни мисълта, и волята, и деятелността си. Ти, който страдаш, разтвори широко духа си за могъщите градивни сили на живота, защото когато душата отново намери своя истински път, - нагоре и все нагоре - човекът живее!