29, 30 и 31 Октомври

Главна

29-ти В своя живот на вяра Христовият ученик не може да не стигне до един въпрос от по-интимно, по-лично естество:Защо понякога сме силни и летим високо, а друг път се виждаме смъкнати в дълбоки низини? Не е малък броят на християните, които отбягват питането "защо" в своя живот на вяра. Опитват се да минават някак встрани, страхуват се от него. А неоспорима истина е, че честата употреба на питането"защо" говори ясно, че човекът мисли за това, което е около него, за това което е "над него" -невидимите светове на живота извън нас, мисли за това, което става в самия него. В паметта ми дълбоко е заседнало живото свидетелство на една озарена душа, наша съвременичка "Никой не ме принуди, никой не ме проагитира, никой човек не ме насочи - започва тя просто разказа за своя живот. - Имах дълбок вътрешен копнеж към светлото, доброто, красивото и един ден горещо помолих небето да ме срещне с Исус. Бог чу моята молба. От тогава аз тръгнах по "тясната" и стърмна пътека след Него с радост и любов". Но същата тази жена откровено и честно споделя: "Ако сме искрени ще трябва да признаем, че не е леко да се върви след Христос. Пътеката, по която ни води Той, е нагорен друм. Понякога този път е каменист, препятствие след препятствие се редуват, стръмнини трябва да се преодоляват, но ти знаеш ,че крачиш по пътя към вечността, към високите върхове на чистите и светли радости на духа. Чувствуваш, че Христовият Дух те подкрепя и води все нагоре и пътят става лек и бремето ти леко." Тази възторжена душа добавя:"Труден и славен е този път на изкачването. Ти крачиш нагоре и все нагоре, а ветровете те брулят, шибат те стихии, под теб остават бездните на живота, над тебе е безконечността, а ти вървиш към високата цел. Едно особено чувство те изпълва, тиха радост се настанява в душата ти, че си жив, че живееш, че твоят живот има виск смисъл - да бъде живот-служение на Бога чрез служба на човека-брат в любов. И с какво може да се сравни тази несекваща радост в душата, която иде от съзнанието, че си удостоен с великата привилегия да бъдеш съработник на Бога за успеха на великото Му дело на земята, че твоят живот е живо свидетелство за Христос?" Когато чуем или прочетем такива свидетелства, като сме наистина Христови, не може да не се запитаме:Жив свидетел ли съм аз на тази земя? Една душа е дотолкова жива в Хирстос, доколкото изявява в живота на вяра Божественото в себе си. Жив във вярата е този, който приема и дава. Приема от Божествената любов и раздава любов. Приема от Божестната сила чрез молитвено общение и я притворява в живи дела. Приема от небесната светлина и сам е виделина. Такива вярващи хора живеят истински. Това са живите човеци по света, окрилените души, годни за полет към високите върхове на духа. Те пишат светлите страници на човечеството. Над такива души смъртта няма власт нито на земята, нито във вечността. 30-ти "Но това са души от "високите полети" на Духа - може би ще възразят някои християни. - Повече от нас живеем в по-ниските сфери на вярата". Добре. Да слезем в тези, така наричани от някои вярващи /за тяхно лично успокоение, разбира се/по-високи сфери на вярата, т.е. да надникнем в живота на християни, които искрено и предано се трудят да живеят вярата си. Ето една просветена в духовните истини жена, със солидно образование и години на вяра, дори с явни претенции за евангелски живот. Тази християнка повече от десет години редовно издържа материално самотна болна старица без пенсия, без близки. Отделя всеки месец от заплатата си известна сума, слага я в плик и го пъха под вратата на възрастната жена. Друг път оставя до тази стара врата на още по-стара къща чанта с продукти, а за големите празници - специално празничен дар. Но старата жена заболява тежко. Непознатата ангажира болногледачка, като я моли да не събощава кой я изпраща. Не след дълго самотницата отминава от този свят. Разходите по погребението поема пак непознатата. После до гроба е пак тя... Независимо как бихме назовали тази постъпка, тя си остава високо човешка и благородна. Затова пък трудно би могло да се разбере друга постъпка на същата жена. Тя се опитва без никакво угризение или морална задръжка, да застане между най-близката си приятелка и човека, който я обича, за да го спечели за себе си, като използува случая, когато тя се бори на легло с тежка болест. Ето друг дълбоко вярващ, образец за другите като служител и човек. Същият е оскърбен тежко от свой колега, в когото е проговорила завистта. Минава време. Оскърбеният прави усилие да забрави случилото се, да разбере, дори да прости. Но онзи проявява и към другия своята нетолерантност и всичко трябва да бъде донесено до другарски съд. Заседанието е определено. Един от членовете на този съд е оскърбеният вярващ човек. И така става, че именно той трябва да каже решителната дума. Всички очакват, че той ще използува случая и ще унищожи провинения. Но ето, че той говори с разбиране, с братска доброта. Провиненият не е уволнен. Не е посред зима без работа. Самейството му няма да изкупува грешките му. Зеседанието е свършено. Всички излизат. Последен напуска залата вярващият. Но там долу до вратата го чака другият. Двамата едри и здрави мъже си протягат ръка и без думи се разбират. Провиненият изрича тихо... "Ти ме спаси... А като зная аз как постъпих с теб..." И колко добре би било, ако повече не знаехме за този човек! Но същият, срещнал се с Исус в своя жизнен път и постъпил така по Христовому към своя неприятел, има сърдечна дружба с една жена, чиято любов преминава през много тревоги, борби и мъка. И същият този човек постъпва към жената, която /според неговите думи/ цени, уважава, обича-като подлец. Изоставя е нагло, демонстрира пред очите й връзката си с друга и така стъпква в караката си честта й, достойнството й на жена и човек, чиято вина беше, че го е обичала и му е вярвала. Ето трети случай. Вярващ човек, пирмер и в дома си, и в църквата Животът му е истинско себераздаване. Работи усърдно за Бога. Но този човек помни... помни оскърблението на един свой приятел от младостта и брат по вяра. Помни всички подробности. Дванадесет години не бяха помрачили този зловещ спомен. Семействата им се черкуват в същата църква. И този усърден работник за Христос, когато срещне някой от това семейство, потреперва. Всичко се събужда в него с нова сила. За забрава, за прощение - никаква мисъл дори! Как ли ще стигне този наш брат до покаяние в своята вяра? Как ще каже "Господи, прости ми", когато не може да изрече "... както и аз прощавам"? Четвърти случай. Работник в Божието дело. Говори пламенно, учи другите как да живеят с любов в Божествен мир. А самият той не може да понася ничия друга светлина, освен своята. Рядко пропуска друг да благовествува, но ако това все пак се случи и видите лицето му... Това лице жълтее, зеленее, сивее или пламва в огън, щом усети, че другият го превъзхожда. И се питате дали това е същият човек? Никой друг не бива да бъде повече от него, да каже нещо по-хубаво от неговите слова, да послужи Богу с любов и дръзновение! Това е човек, забравил думите на апостол Павел, че дарбите са различни, но Духът е същият. И че на всекиго се върши от Духа чрез отделни човеци, не следва ли логическият извод, че този, който прави зло, в същност злобствува не срещу човека-проводник, а срещу самия Дух Божи, Който се изявява чрез него? Та нали всеки чоек трябва да даде най-достойното? Случва се между християните-работници и нещо друго. Благовествувал си, изпълнен с Божествената сила и дръзновение. Духът е раздвижил най-дълбокото в душите. А после? После ти казват такива слова, че ги усещаш като отрова, впръскана в кръвта ти. Или като удар, нанесен върху най-съкровеното в тебе, който е в сила да разклати така основите на товето служение, че да не знаеш какво да мислиш за себе си и за службата си. Добре, че Сам Бог отговаря на този, който нанася удар, за да смути, разколебае или нарани дълбоко една предана в служението си на Бога душа. И колко е тежка Неговата дума! 31-ви Защо понякога сме силни и летим високо, а друг път се виждаме смъкнати в дълбоки низини? Защо понякога достигаме до високи духовни прозрения, а друг път нямаме сила да се преборим с елементарни слабости? Защо в живота ни на вяра има дни на светлина, на ясно небе, има прояви на любов и близост, на доброта и жертвеност, а друг път ни удрят стихиите на тъмните сили и ние извършваме деяния, които не могат да бъдат съгласувани с нашите претенции за Христоподобен живот? Достатъчно ли е само по-голяма духовна просветеност, за да живеем като Христови? Достатъчно ли е само дълбоко и искрено желание, за да живеем както ни учи Христос? Отговорът на тези въпроси ще намирим в Евангелието, в словата на Исус Христос. Според Неговите думи, човекът е син на два свята: земния и небесния. Човекът е тяло и безсмъртен дух. Проявите на тялотото са прояви на низките сфери на живота. Проявите на духа е животът на човека във високите духовни области. Земната ни природа тегли "надолу". Духът/най-дълбокото в човешката душа/ извежда човека високо "горе". И когато в човешката душа не живее образът на Христос, човекът се лута. И ту проблесне в живота му някоя светла проява, ту по-нисшето го смъква в усойна бездна и той става проводник на злото. Когато в душата ни живее от всичко, което е Бог, човекът крачи по нагорния друм към вечността. По този път и проявите на "земното" ще дойдат, ще ни атакуват силите на злото, но Христовият Дух ще прогонва мъглявините, ще се отдръпват мрачините в мислите ни, ще се стопяват изблиците на гняв, на безотговорно говорене, на непочтителност към нашите близки и ... непристойните думи няма да бъдат изречени, отрицателната мисъл не ще се превърне в недостойно дело. Доколкото живее Духът на Христос у нас, дотолкова ще Го изявяваме в живота си - в мисли, чувства и дела. Щом образът на Исус е неясен, недостатъчно жив у нас, как ще го изявим пред човеците в благородни полезни мисли, в красиви и добри чувства и досотйни дела? Живее ли в душата ни Христовия Дух - няма страх, няма съмнение, няма люшкане/днес да бъда добър, а утре хората да се питат дали наистина съм същият човек/. За да не останат нашите размисли само една добра и полезна теория, не бива да забравяме: Христовата любов и светлина трябва да бъде у нас като непрекъсваема светла струя, а не като светлината на морския фар, която се сменя с тъмнината. Тогава мислите, чувствата и действията ни ще бъдат дела на синове и дъщери на Бога, а нашите духовни домове /църквите ни/ ще станат истински светилници, разсадници на Божествената и всечовешката любов, огнища, където ще гори несекващо пламъкът на Светия Дух. Но за всичко това трябва чисто и свято Богопосвещение!