14, 15, 16-ти

Главна

14-ти "Смирението, освободено от раболепието и низостта, е сигурно средство срещу гордостта." Човекът, който знае смирението на Богочовека, знае също, че трябва да бъде в постоянен стремеж към лично смирение и тъй да се отличава от другите. Скромността, простотата - онази простота, която иде от чисто сърце, смирението - освободено от рабополепие и низост, е сигурно средство срещу гордостта. Самирението на Сократ! Смирението на апостол Павел, смирението на Божия Син! Ето най-несъкрушими потвърждения, ето истински образци на смирение. Уважението също ще ни помогне да развием у себе си дух на смирение. Да уважаваме нашите братя, които са отминали от тази земя, да уважаваме вярванията, философията и живота у другите хора, да уважаваме нещастника, дори бедността на едно човешко сърце. Проявим ли уважение, ние ще бъдем готови да помогнем. Ще постигнем дух на смирение като уважаваме всяка проява на обич и добро, макар и неизявени според нашето разбиране, достатъчно е да видим небесното светло зърно в тази проява. А видим ли го, ние ще сме в състояние да помогнем на нашия брат да отстрани от него примесите, за да остане чистото, благородното. И да не забравяме, че трябва да уважаваме и собствената си личност - нито да се надценяваме, нито да се подценяваме. Всеки човек има своя стойност и пред себе си, и пред хората, и пред Бога. Дух на смирение ще развием когато се научим да се подчиняваме на онова, което не е в наша власт да корегираме или предотвратим. Онзи, който може да приеме истината, откъдето и да е тя, дори от неговия неприятел, дори когато го засяга пряко и поставя в безпорядък привичките му, онзи, който има сили да понесе спокойно урока, заслуженото наказание, онзи, който може да задържи в себе си отговора, и е търпелив към странностите, капризите и слабостите на хората около него- тези люде са направили нещо в борбата за придобиване на смирено сърце. Благодарността - ето една светла пътека, която ще ни изведе до смирението. Тя успокоява, смачква нашата гордост и умъртвява нашето самолюбие. Да изречем не само с устните, а и със сърцето си благодаря - това значи да признаем едно сторено добро. А колко много поводи имаме, дори само в един ден, да благодарим... Скромността, търпението, простосърдечието, мъдрата покорност са белезите на смиреното сърце, на благородната, обновена и възродена душа. Не е необходимо човек да бъде велик откривател, писател, мислител или художник, за да бъде велик. Всеки обикновен човек може да бъде велик, достоен представител на своя знатен небесен род, ако е смирен. Но най-светлата, най-чистата и най-сигурната пътека, която води до самото сърце на Бога, откъдето можем да бъдем облъхнати най-пълно с духа на смирението, е молитвата. Пред Всевечния и Безкрайния, пред великата всемирна воля, човекът не може да не се смири. Застанали или свили колене пред Него, ние вече губим способностите си да измерваме височините с нашите мерки, да надценяваме силите, възможностите си, да си мислим, че сме се издигнали, че сме порасли над другите по пътя на гордостта. Човекът, тръгнал по пътя на себичността, може би се е издигнал там, там някъде в ниските области на живота, но заедно с това "издигане" става и отчуждението. Хората ще се смаляват за него, докато изчезнат. И ще остане да стърчи само неговото "аз"! Не е така в горните области на духа, където владее не гордостта, а смирението. Колкото човекът се издига там, толкова по-близо е до своите братя. Чрез любовта, чиито корени са в смирението, човекът вижда себеподобните си съвсем близо до себе си, познава ги, разбира ги, радва се и страда с тях чрез своята обич. Тези хора не се стопяват пред погледа му в сива и бездушна маса, тълпа, както горделивецът ги вижда в отдалечението си. Издигналият се в горните области на духа ще вижда в тях живи човеци, към които има за върховен дълг да им служи според силите и даровете, с които го е дарил Бог. 15-ти МОЛИТВАТА- ОБЩУВАНЕ С БОГА В ЛЮБОВ "Непрестанно се молете..." Бог, от една страна, и човешката душа - от друга, са основните фактори на вярата ни. В основата на вярата лежи понятието за Бога, а основата на религиозния живот е човешката душа. Връзката, контактът между човека и Бога става чрез мисълта. Бог, това е онзи Дух на безкраен живот, Който се проявява във всичко и чрез всичко, "В Него ние живеем, движим се и съществуваме". Бог, това е първоизточникът на всяка сила, светлина, любов, доброта, мир и всички материални неща. И щом човекът се разтвори с тяло, с душа, с ум, със сърце и отправи изисена чиста мисъл към Първоизточника на светлината, по невидимите, но яки връзки на вярата ни, които свързват малката човешка душа с Всемирната душа, ще протече, според отвореността на тази душа и способоността й да възприема, повече или по-малко светлина. Щом ние се разтворим за Божествената любов, сила, мъдрост, красота и към нас ще потече от всичко това. И не само ще бъдем огрени от светлината, която е сам Бог, не само ще бъдем обливани от вълните на тази красота и истина, а и сами ще станем проводници на тази Божествена сила за други. Но то е възможно само чрез вглъбяване в себе си, в извисяване на мисълта, в общение с Бога чрез молитвената мисъл. Думите, това е кондензирана мисъл, насочена в една посока. Молитвата е духовна опитност, дълбока като човешката душа и огромна като безкрайността. И както нашията Божествен Учител обясняваше сложните проблеми на вярата с притчи, за да бъдат разбираеми за всички хора, така и мнозина люде са се опитвали да обяснят образно част от неизследимото - молитвата. Едни казват: За душата, молитвата е това, което е въздухът за тялото. Тя е единствентаа връзка между човека и Бога - стълбица от земята до небето. Тя е мистично прозорче на духа към Създателя на вселената. Молитвата е храна за душата, пулсът на духовното сърце. Молитвата е роса в мъка, лъч в отчаяние. Молитвата! - това е общуване с Бога на любовта. "Молитвата - това е сърцето, центърът, душата, същността на вярата на Христос" - казва професорът по сравнителна история Хайлер. Психологът Джеймс добавя: "Където няма вътрешна, сърдечна молитва, там няма и истинска вяра." 16-ти СИЛАТА НА МОЛИТВАТА Молитвата може да бъде хвалебно-благодарствен химн към Бога или тих доверчив разговор на човешката душа с Бога, може да бъде искане, прошение или само един сподавен вопъл на сърцето към висините на милостта и любовта. Може да бъде гласна или в пълно безмълвие, както казва поетът:"Душата ми се моли, дете, душата ми се моли." Искането, от своя страна, може да бъде искане за лични неща и искане за другите. Тук трябва да отнесем и още един вид на общуването ни с Бога - застъпничаската молитва. В някои часове, минути или мигове от живота нещо незнайно, непонятно за много хора, внушава на сърцето да се моли за някого. Или другиму се внушава да се моли за нас. Или ние усещаме, че някъде някой има нужда от нашата молитва. Нямаме време да запитваме как и защо става всичко това, защото все по-настоятелно чуваме вътрешният ни глас да нашепва повелително:"Моли се, моли се!" И ние прегъваме колене. Постепенно в душата ни става леко и светло, докато дойде един миг, когато усещаме, че облаците са се разпръснали и до нас достига отзвукът на някаква победа - там някъде е станало " нещо", а моята молитва е била огнено трептение, могъща броня, която не е позволила да проникнат злите сили. Един затворник, прекарал дни и нощи в килийния мрак, е освободен. Крачи по улицата, изпълнен с благодарност и към Бога, и към хората. Среща го една светла душа, приятелка от юношестките години, и му казва:"Знаеш ли колко често съм мислила за тебе? И както виждах безсилието си, започвах да се моля със сърцето си. Какво да правя, като само това можах да направя за теб." "Моя скъпа - възкликва освободенията развълнуван дълбоко-Ти си направила най-многото, което една човешкат душа може да направи за друга. Аз усещах, виждах в мрака на килията искриците на твоята и на други такива молитви за мене. Тези искирици светеха около мене и ме пазеха... Те подхранваха у мен вярата в живота и бяха моята надежда."Някой се моли за нас! - така пише един поет, стиховете на когото искам да предам: Под небесата стене душата, боли. Имам видение:там на колене някой молитва за мене реди. Един човек скромен Бога днес моли за свойте неволи. Духът угнетен е в скърби, неволи... Облаци сиви трепкат кат живи - слънце изгря. Някой откри ме и моето име тихо мълвя. Там из просторите Бог проговори, мен съживи. Плачеха дните, като върбите свели лъчи- днес са тополи в свода заболи горди стрели. Радост в мен блика - Господ ме вика там отдалеч. С радост потайна слушам незнайна бисерна реч. Духът угнетен бе в скърби, неволи. Но някой се моли за мен, някой се моли...