20, 21 и 22 - ри Декември

Главна

20-ти Тази повеля отекна в мен с поразяваща сила - продължава свидетелството на своя живот тази светла душа - и аз се върнах отново на своята равносметка за изминатия път на вяра през повече от две десетилетия. После неминуемо последваха въпросите: Имам ли желание да успявам в моя духовeн живот? Имам. Трудя ли се да постигна това? - Трудя се. Имам ли успехи? Недостътчността показва, че успeхите ми са малко. Защо? Намdлял ли е ентусиазмът ми? Не. Моля ли се да получавам сили за успeх? Моля се. Тогава защо не успявам? Къде е тайната на моя неуспех? Разтворих страниците на всевечното слово и там потърсих отговора. Има избавление от нашата човешка немощ и без сили - ни казва апостолът Христов. Има избавление от неуспехите чрез Господ Иисус Христос. И то не в безпросветно, сляпо подраженаие /защото Той е Бог, а ние човеци/, а живо дейно участие в Неговия живот. Това практически значи:Не думи, не умуване, не теоретизъм, а практикуване на Христовото присъствие в нашите умове, души, сърца, в нашия живот - всеки ден и всеки час в един действен живот на вяра. Живот, където думите вече стават дела. Дела на покаянието. Когато достигнах това прозрение, разбрах, че съм се изправил пред нещо съдбовно важно. То бе: Ако един човек, срещнал се с Исус в низините на живота, сред скърбите, болестите, изкушанията, сред света на греха, не израсне във вярата си, въпреки всичко, което Бог ни е дал- като познание и среда - ако въпреки това не сме достигнали до истинската спасителна вяра, до покаяние, имаме пълно основание да се съмняваме, дали "тази наша вяра" и "религиозно вярване" са различни неща. Пътят на човека със спасителна вяра минава неминуемо през покаянието! А за Библейското познание не е достатъчно само да си убеден в Евангелските истини. Според Библейското познание това е необходимо, но само то не е достатъчно. Не е достатъчно само да си осъзнал виновността си пред Бога в нарушение на Неговите закони. Пълното покаяние не е само да имаш някаква вяра, не е само посещение на службите в църква, слушане проповеди, не е само изговаряне на молитви. Това са отделните "елементи", които съставят покаянието. Истинското покаяние е действие - връщане от греха към Бога. То е нещо повече от интелектуално, теоретично разбиране: то е нещо повече от чувство. То значи отскубване от корен на това у нас, което е проклятие за душата. То е промяна спрямо себе си, спрямо силите и тъмнината, спрямо Бога. Истинкото покаяние, в което са взели участие умът, и чувствата, и волята на човека - това е отговорът на пробудената душа, нейният съзнателен зов към небесата. След всичко това, което бе достигнало до мен като мисъл, като прозрение, като проникновение, аз разбрах, че моят час величавият спасителен час на моя живот беше дошъл! Знаех какво трябва да направя. Прегърнах колене и смирено сведох глава. И това, което последва бе съзнателният зов на душата ми към небесата за истинко всеотдайно посвещение на Богу. Преди много години, в онзи светъл есенен ден, Бог ме бе призовал. Сега моята пробудена душа Му отговори:"Ето ме, Господи..." 21- ви Моят път на вяра - свидетелствува друга душа - беше пътят на "блудния син" от притчата на Исус. Аз чух гласа на Христос, Неговия призив да Го следвам по "тесния път". Тръгнах след Него, но скоро се уморих, уплаших се от "стръмнините", не ми достигнаха сили да продължа нагоре и се върнах. Върнах се долу, в равнината... Но моят живота беше живот на раздвоение. Когато крачех нагоре - теглеше ме низината, когато слизах долу - примамваха ме висините. И се питах, разпънат между тези два свята:"Земята или небето - коя е моята истинска родина?" Така се питах в часове на просветление, а после пак продължавах да крача по калните пътеки на живота. Но Бог ме срещна втори път. Дойде ден светъл, ден на ново проглеждане в моята полуслепота и аз разбрах защо душата ми бе така жестоко разпъната между света на земята и небето. Разбрах, че две същности -душа и плът, се борят в нас непримиримо. Едната ни води в поземните пътища, а другата към незрими светове. Понякога викът на плъттта, на земното, заглушава небесния зов а духа и човек се увлича в лекото , в повърхностното на живота, спира се пред фалшиви ценности и залъгалки, гони измамни светлини. И дотолкова свикваме с дребните си грижи, привички и слабости, така потъваме във вълните на земното, че загубваме способността да дочуваме тайнствения глас на нашата духовна същност. Ето защо аз непрекъснато се борех. Дойде онзи светъл ден, когато Духът отново ми проговори:"Ти, чието име е човек, който си създаден малко по-долу от ангелите, ти си най-скъпото същество на Бога и Той ти е дал възможност да живееш в богатството и пълнотата не само на един свят, земята, с всичко по нея и в нея. С красотата и величието си Той създаде за тебе, като предверие за истинската ти родина - Небето." Когато го проумях тези чудни слова, усетих как в мене приижда сила. Някаква невидима светлина ме озари. Докосна душата ми някакъв невидим полъх. И тогава изрекох думите на блудния син:"Ще се върна! Ще ида при Баща си и ще Му река:Тате, съгреших против Небето и пед Тебе..." И дойде изгревът на моя нов ден. Лъчите на обновената ми вяра разкъсаха безжизнената изсушаваща сивота, в която бе затънала душата ми, и прогони сенките на грижите, на суетните ми амбиции и нечисти съображения. Непокорството ми пред волята на Бога се стопи, както се стопяват утринните мъгли при изгрев. Възродената вяра потапяше душата ми във вълните на любовта, но добротата и милостта, водеше ме по верния път. "Братко мой по вяра - споделя тази душа - знаеш ли каква непозната музика звучи из цялото ти същество в тази първа утрин на новия ден? Каква свежест изпълва и тяло, и ум, и воля! А сърцето отпочива в дълбок мир. Изпитал ли си този час, когато усещаш, наистина усещаш, че душата ти е в прегръдката на Бога?" Тогава поумях, какво бе изживял авторът на алегорията "Поема за планината". Живеех на планината - пише той. - Но градът ме примами. И слязох долу. И погубиха ме очите на града! От тях излизаше омайна, но опасна светлина. Грехът и мъката ме гледаха през тях. И когато веднъж усетих дъното, паднах ничком и извиках към висините:"Позволи ми, Ти, Който си самата Любов, и Милост, и Доброта, да се върна отново горе, в планината." И чух как Бог ми отговори. Ах това завръщане на човека, отдалечил се от Бога! Връшане отново в Бащиния дом... То не може да се опише - няма такива слова, не може да се предаде нито с багри, нито с музика. То се изживява. И сега в моя живот често си мисля върху думите на Христос:"Вие сте синове а Всевишния." Казвам си: вече от личен опит зная, че двете същности - душа и плът, се борят в нас непримиримо. Но смисълът на човешкия живот, както учи Христос, е в победата на духовнто начало над физическото. Сега зная добре, че човекът не е само сбор от кости и плът, не е машина... Има "нещо" у него, което направлява неговата ръка и обуздава първичните сили. Има "нещо", което свети като сияние по неговия земен път. Това е силата на духа в него, която насочва нашия поглед и мисъл към висините. 22-ри ЯПОНЕЦА МИТСУО ФУШИДА Императорът известява по радиото: "Япония загуби войната!" Този ден на 1945 година е най-страшният в живота на капитан Митсуо Фушида. Голямото приключение в живота му е завършено. Триумфалният му "успех" от Пърл Харбър ще бъде само спомен. Рухват идеите за велика Япония, така упорито насаждани в съзнанието му. Той мълчаливо съблича своята захабена униформа на офицер от въздушните сли. Облича дрехите на селянин и се връща в малкото село край Киото. До вчера прославеният командир на ескадрила от 360 самолета, днес е самотен забравен селянин. Тъжно се нижат еднаквите дни. Той мисли за своя живот и все по-често се пита защо все така чудно бе спасяван животът му? Самолетът му на три пъти бе улучван. Едва успял да скочи с парашут от горящия самолет, той пада в океана близо до една рибарска джонка, която го прибира. Няколко месеца само и самолетът му отново е ударен. Този път пада на безлюден остров край Филипините. В очакване на неизвестното, към брега се приближава същата джонка, която бе спасила живота му неотдавна. Защо този рибар със сухо луначиво лице бе дошъл тъкмо тук да лови риба? И то точно сега? В съзнанието на Фушида все повече си проправя път мисълта, че някакви необикновени сили ръководят неговия живот. И странно, злобата и огорчението му отстъпват място на някакво чувство на благодарност, че въпреки всичко той живее. По време на двадесет и четирите години на неговата служба, той никога не се е интересувал от религиозни въпроси. Сега неговите размисли го водят към разбирането за една творческа сила, вездесъща и всемогъща. И селянинът Фушида търси отговор. Той размисля и за положението на Япония, и бъдещето на нацията в един нов свят. През 1949 година идва до заключението, че Япония има място под слънцето, ако народът разбере, че трябва да живее в мир. Фушида се чувствува задължен да обясни на хората безмислието на войните. Неговият писателски дар му помага и той започва да пише. Книгата му трябва да носи заглавието "Никога вече Пърл Харбър". Той е написал вече доста страници когато му става ясно, че апелът от книгата му ще бъде осъществен само тогава, когато господството на омразата и себелюбието отстъпят мястото си на братството и любовта. А това значи промяна в самата човешка личност. И тогава идва една нова мисъл: Как човекът може да се промени? Къде трябва да се намери това "нещо" или "Някой". Тези въпроси не му дават мир. "Схинтоизмът? Будизмът?" - пита се ту в мисли, ту гласно Фушида. "Не-отговаря.- Не им се удаде да променят личността!" "Христос - Бога на християните? Може ли християнството практически да покаже на хората, че притежава сили за пълна промяна на човека?" Фушида не може да продължи книгата си, докато не получи отговор на този въпрос. Междувременно научава, че японските офицери се върнали от американски плен. Той има приятел между тях и решава да посети лейтенанта. С нескрито вълнение Митсуо Фушида слуша разказите на своя приятел и все по-ясно разбира, че проблемът "Никога вече Пърл Харбър" му е станал по-близък, макар и все още трудно разрешим. На гара Схибуя той вижда японски мисионер, който раздава някакви брошури. Бившият капитан е готов да приеме всичко, което може да запълни неговия духовен вакуум. Грабва брошурата, чете... "Аз бях японски военопленник", Авторът на малката книжка е Джаков де Шазер, взел участие във въздушно нападение над Токио, американец. Фушида прочита няколко пъти тези страници. Поразява го, че де Шазер - така изстрадалият човек в японски плен, се завърнал в Япония като християнски мисионер. На следния ден си купува Библия. Прекарва целия ден в своята стая в хотела и чете... чете... чете без отдих. "Ето книга -говори си той- която познава царствения, Божествения път на любовта. И му става ясно защо мисионерите в лузан преди разстрела са се молели за своите убийци, защо Якоб де Шезар се е върнал в Япония - за да помогне на своите мъчители да видят светлината. Сега разбираше защо Христис се е молел на кръста за тези, които Го бяха разпънали. Митсуо Фушида прегъва колене и за първи път в живота си се моли... Израснал във военно училище където са го учели, че жестокостта и омразата са най-висшите добродетели, той, гордият капитан, командирът на въздушната ескадрила от 360 самолета, той, който натискайки копчето за освобождение от бомбите, си пее мелодията на джаза слушан от радиоапарата на вълна Токио, а долу в това време стотици хора, жени, деца се гърчат в смъртни мъки от неговия бомбен товар, този човек, който не знае какво е сълза - той, Митсуо Фушида, се моли... И плаче като дете. Фушида може да продължи книгата си "Никога вече Пърл Харбър". Той е разбрал, че има само една сила по-могъща от омразата, има само една сила, която може да промени човека - силата на любовта, изявена на човеците чрез Христос на хълма, наречен Голгота. И неговата книга тръгва по света като още едно човешко свидетелство за великте преобразяващи възможности на Християнската вяра. Старият кръст На Голгота побиха един дървен груб кръст и на него разпънаха Христа, Но този кръст се издигна виско в небето като най-свят знак на любовта. Прободоха с копие гръдта на Исуса. От раната бликна вода... Но земята потрепери, мракът се процепи - възсия Възкресенската зора! И от кръста протече радост, мир и надежда, и света възсия в красота Милостта на Небето се изля на земята в благодатна светлива река Аз протягам към кръста ръце и смирено свеждам глава Ще държа този груб дървен кръст докато го сменя с венец!