10, 11 и 12-ти Декември

Главна

10-ти ДУХА НЕ ОГАСВАЙТЕ Знаем от това, което ни е говорил Бог чрез Словото Си, че човекът беше създаден по образ и подобие на Бога, малко по-долу от ангелите. У човека Творецът вдъхна "от Свето дихание", от Своя Дух. Но когато първите люде не издържаха "изпита за послушание" и грехът умъртви това дихание у човека, хората заживяха своя живот като синове на злото и мрака. По земята се движеха човешки множества сред все повече материални придобивки, но с празни и пусти души, изцяло под властта на плътския човек у тях. Но небето промисли! Изпрати Бог - Небесен пратеник "за да спаси погиналото". Казано е чрез Йоан: "Но светът не Го позна. У Своите Си дойде, но Своите не Го приеха, защото делата им бяха зли." Апостол Йоан отбелязва и нещо друго, също съществено:"А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, тези, които вярват в Него." Но кои са тези, които отново стават Божии чада - синове и дъщери на Бога? Пак чрез апостол Йоан е обяснено:"Които се родиха не от кръв, нито от прътска похот, но от Бога!" Сам Христос каза на Никодим:"Ако не се роди човек отново, никак няма да влезе в небесното царство." А това значи, че през новораждането на човека Духът на Бога отново оживява в него. Изводът е ясен:"Ние сме дотолкова "чада на Бога", доколкото е жив у нас Божественият Дух, частицата, диханието от Неговия Дух. За да може да действува Духът на Бога у нас и чрез нас, пламъкът вложен в душите ни трябва да гори, да свети, а не да мъждука и гаснее. "Светилниците ви да бъдат запалени." /Лука 12/ Това е Божествената повеля. След покаянието и новораждането на една душа в дух и истина, и когато тази душа се разтвори за истинско посвещение, към човека потичат потоци от небесна благодат. Душата ни е в ликуване, в искрена чиста радост. Горим от желание част от това небесно благословие, което ни изпълня, да достигне и до други души. Копнеем неудържимо да служим на Бога чрез служба на човека. Но минават дни, месеци, години... и благодатният поток у някои намалява, защото даденото благословение се изчерпва, ако у човешката душа не прелива всекидневно, всекичасно нова благодат /от общението ни с Бога в молитва, от дружението в името на Бога/. Абсолютно необходимо е в нас да се прелива ново масло, за да гори и свети светилникът на духа ни. Не правим ли това - духът у нас гасне. Затуй апостол Павел предупреждава така повелително солунците, а чрез тях и всички повярвали в Хирстос до края на вековете:"Духа не угасвайте!" Той обяснява на коринтяните:"Ние получихме не духа на света, а Духа, Който е от Бога, за да познаем това, което Бог е благоволил да ни подари, което и възвестяваме." Ясно е, че роденият в Духа на Бога човек, безусловно трябва да поддържа горенето у себе си, за да може най-дълбокото, най-вътрешното, най-високото у нас - нашият дух - да полети към духовните висини и там, потопен в съвършената чистота и святост на Божественото присъствие, душата ни да се пречисти от помислите, пожеланията и проявите на плътското ни естество. Родените в Дух не бива да се оставят ден след ден да ги притеглят "низините на живота", да губят връзката си с висината, да се отдават да ги повлича отново водовъртежът на злото, докато се видят един ден пак във властта на "стария плътски човек", с неговите мисли, чувства и дела. 11-ти КОЕ ГАСИ ДУХА У НАС Йоан Златоуст, този огнен Божий свидетел, е отговорил на въпроса символично: Той сравнява Божественото дихание у нас със светило, чието горене се поддържа чрез масло. Едно такова светило - отбелязва Йоан Златоуст, може да бъде угасено главно по три причини: когато се остави на възушно течение, когато в него се постави шепа пръст, когато се налее вода в маслото. Как трябва да бъдат разбирани думите на Йоан Златоуст, че светилото в душата ни/нашият дух/ ще гасне, когато го оставим на въздушно течение? Ние гасим светлината на нашия дух, когато между Бога и човека застане нашето необуздано "аз". Доволни от себе си, в заслепение към нашите лични недостатъци, се вглеждаме зорко в опущенията и грешките на другите. Критикарството, необузданият език, недоброжелатеството, добре прикриваната завист са понякога грубо изявени в действия. Нашето големствуване - ние да ръководим, наша да бъде последната дума, ние да разпореждаме като се намесваме дори в нечия душевност, нашата духовна гордост, откъдето вее хладина, а понякога и студ към другите - всичко тава са течения, въздушни течения, които гасят нашия дух. Колко често забравяме, че нищо не е наше, че даваме от това, което ни е дадено. Ние сме само настойници, които разумно и с любов раздават от нетленнот богатство, което ни е поверено. Забравяме, че колкото повече подчертаваме пред другите "заслугите" на нашето малко и незначително "аз", толкова повече се отдалечаваме от хората и се затваряме в кулите на нашата гордост. Това са струи, които гасят огнения дух, пламенния ентусиазъм, молитвената жар на една обновена душа. Това са "въздушните течения", които гасят духа ни. А какво ще рече да слагаме пръст в светилото на духа ни? Пръстта е символ на земното, на материалносто, човешкото, преходното в живота. Да гасим чрез земното златистите зари на небесното сияние, да гасим небесното чрез делничните всекидневни безпокойства, грижи, страхове и материалните ни сметки, значи да поставяме тленното над нетленното, човешкото над Божественото. Бог озарява сърцата ни със светлината на Духа Си, пренася ни в незрими светове, за да окъпе душите ни в кристалното езеро на Божествената чистота и святост, слага ръка на пламналите ни от грижи и болки чела и нашепва с бащинска нежност слова на утеха и напътствие. А ние ... накланяме непокорно глави към разтлението на греха, хленчим понякога за един миг "земно щастие", за капка любов от измамно сърце, предпочитаме отровните ласки на синовете на мрака пред прегръдката на небесния Баща. И в тази скверна размяна на Божественото със земното и материалното, на небесното с плътското и човешкото - ние хвърляме шепа пръст върху небесното светило в душата, осветяващо пътеките на живота ни. 12-ти Светлината на нашия дух може да бъде притулена и когато бавно, незабележимо наливаме вода в маслото на нетленното светило у нас. Как? Един пастор отговаря:"Много лесно. Влейте човешки мъдрувания във вечното слово на Бога, размесете случайни хрумвания, наслоени заблуди и суеверия с чистото небесно мляко на Свещените писания, заменете Божественото откровение с "човешки откровения" и духовни увлечения, прибавете към всичко това умствените построения и уж "научни" изселдвания в областта на Божествените прояви и вие сте извършили страшното - налели сте вода в небесното светило на душата си. Замъждялата светлина ще трепне, застрашаващо да замре и тогава, когато се мъчим да го нагодим според нашия личен умствен и чувствен строй и се опитваме да го съберем, претеглим и проумеем с нашите бледи ограничени човешки познания". Йоан Златоуст спира дотук в разсъжденията си какво гаси Божественото дихание у нас, но един философ-богослов продължава:"Нашето непослушание към бога също гаси духа ни и пречи на всевечния Дух на Бога да работи чрез нас за осъществявавне на Божествения план за света. Христос ни оставя заповед - да се обичаме като братя, а ние Неговите последователи през вековете и днес толкова трудно се понасяме. Външно се усмихваме едни на други, протягаме си понякога ръка за поздрав, а зад едно изкривяване на устните, което наричат усмивка, се таят потайни, неогрети от слънцето на живота мисли и чувства, двуличие, дребни сметки. А истината е, че през всичките стени на преките предубеждения, на коренените в нас негативни навици, през верската ни нетърпимост, неискреност и понякога безогледно критикарство и разделение /уж все в името на Христос/, светлината на Евангелието не може да си проправи път към сърцето на човека и ...духът гаснее. Еврейският народ разруши ерихонската крепост с помощта на Бога, чрез Неговия Дух. Ерихонската крепост около нашите души може да се превърне в съсипни само в силата на Божествената светлина. Само в огъня на Духа може да изгори всичко, което е недостойно у човека, за да възтържествува любовта, искреното братство, добрата реч и простителния дух." И още нещо гаси духа ни. В 1 Послание към Тимотея, четвъртата глава четем: "А Духът изрично казва, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамливи духове." Колко внимателно и отговорно трябва да разчитаме тези редове и вникнем дълбоко в тези слова. Защото сме свидетели, че в съвременния християнски свят се злоупотребява, за да не кажем нещо по-тежко - спекулира със проявите на Светия Дух. Една искрено вряваща душа е отворена. А човекът с отворената душа, ако няма сили да контролира мислите, чувствата, действията си, такава душа може да бъде обсебена от измамливи духове. Тези измамливи духове идват, за да гасят съзнателно духа ни, защото светлината не е угодна на силата на мрака. А не е вече рядко явление когато души, в жаждата си да имат общение с Духа Господен, приемат свои лични впечатления, хрумвания, съзерцания, изблици на подсъзнанието или свои мисли и ги предават упорито на другите като идващи от Господния Дух. Но една чиста душа, един буден ум разбира кое е от Духа, кое е от човешки мисли и впечатления, и кое е нашепвания от измамни духове. "Духовният човек изпитва всичко."/Коринт 2:15/ Сам апостл Павел съветва:"Изпитвайте духовете."