7, 8 и 9-ти Декември

Главна

7-ми С ПОГЛЕД В СЕБЕ СИ "Претеглен си на капоните /везните/ и си се оказал недостатъчен." /Даниил 5:27/ Нека се върнем от обзора ни през вековете и спрем при нас... при мен, която пиша тези редове, и при теб, до когото са достигнали те. Като знаем, че най-великото ни призвание на тази земя е да бъдем човеци-зидари, зидари на себе си, като ни са дадени чрез библейското познане основните материали за нашето отговорно строителство, като ни е показано чрез живия пример на Исус как трябва да изграждаме сградата на нашата личност, като е промислил Бог за всичко, което ще помогне на човека да израсне "в пълнотата на Христовия ръст", какво сме изградили до сега аз и ти? Докъде сме достигнали в нашето израстване? Като сме тръгнали с вяра по "тясната пътека" нагоре, към Белия връх на Духа - Царството Небесно, където ни е казано, че "трябва да влезем", докъде сме стигнали в нашия път? Ако днес трябва да бъдем претеглени на небесните везни - Словото на Бога, какво ще напишат нечии пръсти за нас? Каква ли ще бъде отсъдата за нас? Недостатъчни? След като ни са дадени градивните материали чрез Евангелското познание, като е промислил Бог за всичко друго, което ни е необходимо за нашето изграждане като синове и дъщери на Бога, имаме ли оправдание! Ако не сме такива, каквито знаем, че трябва да бъдем, причините не са извън нас. Трябва да ги потърсим в нас! Една жива душа в Бога свидетелствува: През ведър пролетен ден бях в дълбок размисъл как вярващият човек може да достигне до онази победоносна вяра, която прави чудеса, и от този размисъл, там някъде из дълбините на моето битие дойде един въпрос:Моята душа белязана ли е със знака на живота? Като получих толкова много, какво дадох на Бога? Моят живот на вяра като сладководното Галилейско езеро ли е, което приема водите на река Йордан, но не ги задържа? Срещу всяка капка, която се втича в него, друга капка изтича. Това езеро раздава и затова живее. Затова китна зеленина окръжава бреговете му, дърветата навеждат клони и жадните им корени просмукват благодатната влага. Сам Христос обичаше това езеро и често се вглеждаше в бистрите му води, отразили небето и слънцето. И изрекох гласно:"Моята душа като това езеро ли е?" А после продължих пак в мисъл:Вярно е, че не е леко да се върви след Христос. А как си мислят някои християни, че да вървиш след Христос, и да Го следваш по Христовому, и това да бъде смисълът на твоя живот е нещо леко? Словото на Бога не премълчава, че истински живот по Христос значи понякога да се крачи нагоре с разранени ходила, с клепачи, парещи от покаяни сълзи, или наболели сърца, от които се оцеждат тежки капки кръв. Но светилникът ни трябва да не гасне! Той трябва да бъде нависоко. А щом нашият светилник - вярата ни - е поставен нависоко, ще го духат ветровете, ще се люшкат в него стихии, ще плющят дъждове... А светилникът трябва да гори, да свети! "Моят светилник свети ли?" - попитах гласно. Не разбрах как погледът ми оглеждаше моя живот през изминалите години. А те не бяха малко. Няколко десетилетия живот на вяра в Евангелието. Тогава дойде нов въпрос - "Какво правих аз през тези години? Живях ли според познанието, което имам, по Христовому? Ако Бог тази нощ ме отзовеше от този живот, как ще се явя пред Него?" И тогава започнах един честен диалог със себе си - къде бях в моя път след Христос. Последваха въпроси, въпроси, въпроси... Отговарях, искрено, честно, откровено, каквото и да ми струваше това. Резултатът? Недостатъчност! Не се получи равенство между това, което зная от Словото на Бога, че трябва да бъда и това, което разбрах, че съм. Знанието, поставено в едно то блюдо на "Небесните везни" - Словото, натежа. Аз имах знания за това, което трябва да бъда. Другото блюдо, в което бяха делата на вярата ми, олекна. Разбрах. Плодовете на моята вяра бяха недостатъчни за ръста на моето познание за Бога и вярата в Него. И си спомних онова, което нечии пръсти бяа написали през онази нощ на пиршеството в двореца на Цар Валтасар и пророк Даниил бе разчел написаното:"Премерен си на капоните /везните/ и си се оказал недостатъчен." 8-ми Недостатъчни сме! Това е неумолимата истина. Това би отсъдил и сам Христос, ако дойдеше днес на земята, за да провери какво е направило човечеството след близо две хиляди години Евангелско благовестие. А защо сме недостътчни? Защо вярата на ранните християни някога разклащаше троновете на римските цезари и сриваше езически кумири? Защо тази вяра преобрази лицето на земята, тогавашната цивилизация и култура? Защо християнството на чистите души и предани сърца през тъмното Средновековие устояваше и през горящите клади, и през бесилките и гилотините, и през кървавата Вартоломеева нощ, и през инквизиционните мъчения? Те устояваха, защото тяхната вяра беше и лична, и обществена градивна сила! Защо нашето християнство днес да не бъде такава лична и обществена сила? Нима истинката чиста и здрава вяра в Христос и Евангелието е престанала да бъде доблест? Нима вярата ни и днес не може да бъде смела ориентация сред хаоса на идеите? Нима истинското следване на Христос не значи и днес, както някога, Христоподобен характер - осмислен, здрав, чист, прогресивно-действен живот? Нима вярата в Бога не е вътрешна сила и утеха? Нима вярата в Евангелието и днес не е надежда за безсмъртие? Тогава защо нашето следване по стъпките на Исус и днес, както и някога, да не бъде и лична победоносна вяра, и победоносно християнство? Безспорно, отговорът на всички тези въпроси е в личния духовен опит на вярващия, в нашия личен духовен живот. Ако сам Христос се изправеше в този час пред всеки, който е приел да се назовава с Неговото име, колко от съвременните Христови последователи ще отговорят непоколебимо:"Аз се подвизавам в добрия подвиг на вярата!" "Добрият подвиг..." Подвигът - ето ключът. Християнството на чистите души и предани сърца някога беше подвиг. И устояваше. Устояваше срещу всичко и всички! Подвиг ли е нашето християнство днес? Не е подвиг. Това е неумолима истина. 9-ти ВЯРАТА В ХРИСТОС Е ВЯРА НА ПОДВИГА Само вяра - чиста, светла, здрава и непоколебима, вяра, в която се изявявят плодовете на един обновен дух - само една такава вяра на подвига може да бъде могъща градивна обществена сила и днес, в епохата на атома и междупланетните полети. Само едно християнство на подвига може да бъде духовно-нравствен будител за повече човечност и правда в този свят. Само едно християнство на подвига може да влее нов дух и ново съдържание във всичко, което се строи и изработва в днешното динамично време. Само така християнството ще бъде "живата съвест на човечеството", защото вярата в Евангелието, вярата в чистото и свято слово на Исус Христос не е отживелица. Истинската вяра в Христос и Неговото учение не е мъртва, сковаваща догма, не е показен ритуал и обред, Евангелието не е дори само Богослужебна църковна книга, а Блага вест - жива, действена, могъща сила за добро и прогрес. Когато говорим за "вяра на подвига", не трябва да се разбира, че и ние днес трябва да умираме по кладите, гилотините и арените. Така умираха нашите праотци. Подвигът има много изяви и много имена. Нашията подвиг, преди всичко, трябва да бъде победоносна борба със себе си, с по-нисшето у нас, с навиците на "стария човек", които сме донесли като наследство в нашия уж обновен живот. Нашият подвиг днес трябва да бъде жив пример на осмислен, чист, светъл здрав и действен живот - жив пример на Христоподобен живот в нашия дом, в най-близката ни среда, в обществения живот. И когато някъде се чуе -"този е Христов ученик", това трябва да бъде синоним на чистота, на мъдрост и доброта, на честност, трезвеност и благородство. Нашият подвиг днес трябва да бъде: в един свят на овълченост да сме нежен обвей на милост-да се доближаваме до хората с блага дума. Не да изсипваме в една отворена жива рана огъня на безотговорни или злонамерни слова, а да помажем тази рана с оздравителния клей на Христовата любов у нас. Да си в състояние на яростните пристъпи на ненавистта, на злобата, на присмеха или уж случайно подхвърлените отровни думи, да отговориш спокойно, с любов, без стаено лошо чувство, с разбиране, да отвърнеш на измаменото доверие в човека с обич, да простиш, да забравиш, да заличиш без следа в себе си дълга на твоя ближен - дали това не е подвиг? Подвиг е. И то "добър подвиг"! Да замълчиш мъдро когато те оклеветяват, да не отвърнеш на хулата с хула, да пазиш да не изречеш лъжлива, излишна, празна или гнила дума, да преглътнеш натежалите сълзи в очите си или да се усмихнеш през сълзите благо, с доброта и разбиране, да се молиш за този, който ти е сторил зло, да отвърнеш на притворството и завистта с милост, с отворено сърце - дали това не е подвиг? Такова ли е моето и твоето християнство - християнството на подвига? Такава жива, действена и мощна, победоносна и плодотворна ли е нашата вяра? Личат ли в нашия всекидневен живот изявите на плодовете на духа? Не сме такива, каквито знаем, че трябва да бъдем! Тъжна, но вярна констатация, нали? Какво ни спъва? Какво ни пречи да израстнем в духа на Христос? Защо сме се закотвили "някъде" и не можем да излезем сред открити води, на висок и светъл друм? Ако ние все още продължаваме да даваме място в нашя живот на привички, навици, порядки от "стария" човек -нови човеци ли сме? Ако плътският човек у нас все още движи кормилото на нашия живот - можем ли да претендираме, че вярата н Христос ни е обновила? Защото апостоът казва:"Копнежът на плътския ни човек е враждебен на Бога, понеже не се покорява н Божиите повеления." "Тия, които са плътски, не могат да угодят на Бога." "Вие, обаче, не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух!" И апостолът се провиква така, че неговият глас да отеква през вековете:"Духа не угасвайте!"