4, 5 и 6 - ти Декември |
Главна |
4-ти
КАКВО ХРИСТИЯНСТВО ВИЖДАМЕ ДНЕС За някои християнската вяра е като празнична дреха, която обличат само за празничните богослужения. Повърхностна, показна вяра, вяра по приемственост, наследена от деди, майки и бащи. Кого би ползувало едно такова религиозно вярване? И такава вяра, вяра ли е изобщо? Други християни са потънали в едно много опасно състояние: живеяj и си мислят, че са изправни във вярата си, но според техните човешки мерки. Каква страшна самозаблуда! Какво опасно състояние за вярваща душа! Защото живот с вяра в Бога не значи спокойно християнство, не значи задоволство от постигнатото "мало", не значи блажено задремване на мека възглавничка в очакване на спокойни и красиви сънища. Живот по Христа във вяра не значи статичност, не е живот по инерция от набираните сили и опитност, които сме имали "някога". Това "някога"... Имал си среща с Бога, получил си благодат от небето и консумираш от тази благодат, без да се стараеш да прибавяш на вярата си нова благодат, нови прозрения, нови духовни опитности. Струята на благодатта намалява, намалява, докато идва ден, когато от бликащия извор е останала само една тънка струица. Как ще подхранва тази слаба струя чернозема на душата? Други живеят в своето теоретично християнство. Събрали са много знания за Бога и вяра в Христос, знаят много добре къде е този или онзи стих, дори са научили цели пасажи, които могат да процитират. Но кого би ползувало нашето знание за Бога, ако не го занесем в живота, ако това знание не оживее, ако не му дадем живот в самия живот? Нашият всекидневен живот - ето бойното поле, където всеки ден и час се сражаваме с безброй неправди, мъчнотии, зли помисли и недостойни дела. Животът! Ето огромната изпитна зала, където всеки от нас трябва да покаже какво е научил. Нашето отношение към хората около нас - това ще покаже ясно, понякога без да сме проговорили нито една дума, как живеем вярата си в Този, Чието име сме дръзнали да носим. Някои християни са усърдни в своята вяра, градят, изработват със страх и трепет спасението на душите си в този труд са набрали и опит, и сили, и знание. Но вместо да съхранят придобитото и го превърнат в действена мощ за още по-високи постижения и израстване, разпиляват енергиите на душата си в словесни престрелки по догматични въпроси, губят се в безрезултатни спорове да убедят другите, че тяхното разбиране е най-вярното и че извън тяхната цълква или общество няма благодат. Няма спасение, няма християнство! Някога Петър попита Исус за Йоана:"Ами какво ще стане с него?" Христос му отговори: "Ти върви след мене." А има и вярващи, понякога искренно вярващи, които са редовни на църковните служби, пеят вдъхновено, молят се усърдно и все пак вярата им е някак разпиляна. Не че нямат и дела. И все пак не са успешни. Един Христов последовател, който е преминал по-голяма част от живота си и все още не е наясно в какво вярва, защото все търси... отбива се тук и там за нови прозрения във великите тайни, а в това време пропуска най-съществените , основните истини, една вяра, която не е организирана, няма гръбнак, един вярващ човек, която се лута тук и там - това ли е вярата, която Христос иска от нас? Понякога картината на вярата е друга. Вярващи люде жадно поглъщат проповеди и напътствия, четат усърдно Словото на Бога. И когато свърши църковната служба, са обнадеждени, окрилени, с нахранени души. "Чудна проповед! Истински духовен мир!" - повтарят те възторжено. И толкова. Влиянието на тази "чудна проповед" е до следващата проповед, когато отново ще се чуят драматични възклицания: "Чудни слова! Пир! Само за мене беше!" А после? Нищо ли не трябва да следва утре, когато започне делничния живот? Какво ще стане с това, което си получил от общението си с Христовия Дух? Ще Го задържиш в душата си ден два, а после- да го разпръснат ветровете на делничността? А сме получили, за да дадем! Да го изявим, да го употребим във всекидневната ни борба така, че първо да победим себе си, а после да помогнем на други. Ти си получил масло за светилника си, но това масло трябва да се превърне в светлина, в горене. Няма нищо по-тъжно от един светилник, който не свети. А има и друга категория християни. Хора, центрирали своята вяра върху "себе си", върху духовната си гордост. Гледат на другите от високо, пренебрежително, дълбоко убедени, че са повече от тях. Затворени в крепостинте стени на ненадживян егоизъм, те никога не могат да бъдат всеотдайни, отворени, искрени души, към които да пристъпим без вътрешно предупреждение:"Внимавай, отмервай!" А други тръгват възторжено по "тясната пътека" нагоре. Крачат смело, дори с песен. Учението за светлината и любовта е примамливо, но като мечтание, като красиво видение. А ето, че пътеката става все по-тясна, по-стръмна... Уплашени от трудностите, започват да оглеждат наоколо. Търсят пристан там, където са достигнали. И спират там. Там ще прекарат своя живот, само в съзерцание на истините. Нали оттам, където са, се виждат висините? Нека други се катерят по сипеите и скалите! Нека щурмуват стръмнините към високите върхове! Нека крачат по кремъците на живота с разранени ходила, да отмахват с гореща длан натежалата пот по челата и кръвта от наранените сърца. Да съзерцаваш висините, все пак не е малко нещо... 5-ти ЧОВЕЦИТЕ-ЗИДАРИ Всички наши размисли дотук, систематизирани и наложени в логичен строй, обобщени и конкретизирани до знание за отделния човек според Библията - това са градивни материали, от които можем да изградим себе си като здрава, хармонична духовна личност. Ние, човеците, сме зидари. Животът ни е непрестанна творческа работа, строителство-изграждане на все по-удобна и богата среда около нас и изграждане на себе си. Цялата вселена е една огромна работилница, където неуморно се гради. Човеци-зидари. Какво величаво звание! Една от основните истини в строителството е, че то трябва да започне с устойчива основа. Знаем добре, коя е "здрава основа" при материалното строителство. А коя е най-устойчивата основа, върху която да се изгради духовната личност? Различните философски, политически, етични и религиозни учения през вековете са предлагали по някаква "здрава основа". Но устойчивостта на тези основи проверени през хилядолетията, са се оказали неподходящи. Доказателство за това са загиналите цветущи цивилизации на миналото. Доказателство за това е и животът на цивилизованите хора, които живеят и днес в блясъка на една мощна материална култура и технически прогрес, която е създала и ... водородната бомба. В Книгата на живота-Библията, е записано едно величаво поучение, наречено "Проповед на планината", в което е синтезирано цялото учение на Исус Христос. Изказана е с обикновени думи, на понятен за народа език, но крие неизмерими дълбочини и неизследима Божествена мъдрост. Евангелист Матей започва петата глава на своето Евангелие така: "Исус, като видя множествата, възкачи се на хълма, и когато седна, учениците Му дойдоха при Него. А Той ги поучаваше:Блажени нищите по дух, блажени, които гладуват и жадуват за правдата, блажени чистите по сърце, блажени миротворците... Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, тя вече за нищо не става. Вие сте виделината на света. Чули сте, че е казано:Обичай ближния си и ненавиждай неприятеля си. Но Аз ви казвам -обичайте неприятелите си. Недейте си събира съкровища на земята, а събирайте съкровища, които молец не разяжда, нито крадци крадат. Защото, дето е съкровището ви, там и сърцето ви. Тясна е вратата и стеснен е пътят, който води към истинския живот и малко са онези, които го намират. А хората... по плодовете им ще ги познаете. Не може добро дърво да дава лоши плодове. Всяко нещо, което искате да правят човеците на вас, така и вие правете на тях." И като ги поучава още, отбелязва алегорично:"И тъй, всеки, който чуе тези Мои думи и ги изпълни, ще бъде като човек разумен, който е построил къщата си на канара. И заваля дъжд, прииждат реките, духнаха ветровете и устремиха се върху тази къща, но тя не падна, защото бе основана на канара." "Който чуе тези думи и ги изпълни ..." Какви думи? Слова на правда, истина, на чистота и обич, на мъдрост и святост -гради канара! Страдания ще дойдат, войни, глад, болести, гонения разрушения, тъмните облаци на живота ще се сгъстят в непрогледна тъма, сърцето и умът ще се сдружат с разбунтуваната човешка плът, под стъпките на човека, може би, понякога да се разтворят бездни, може да го връхлетят вихрите на отчаянието, но сред трясъците на мълниите /и отвън и отвътре в човека/ - духовната сграда /вътрешния човек/ ще оцелява, защото е изградена върху канара! Всички стихии са безсилни там, където има "разумно строителство" на личността, защото светлината, добротата, правдата и мъдросттата, любовта и красотата са непобедими. Тези зидари Христос нарича разумни. "И всеки, който чуе тези Мои думи, и не ги изпълни, ще бъде нерузумен човек, който е построил къщата си на пясъчна основа." И когато дойдат стихиите, тази къща не устоява. Христос предупреждава: "Тази къща падна и падането й беше голямо." Това са нерузмни зидари. Човекът не може да остане бездеен. Той гради. Здравият смисъл на един човешки живот е резултат от всекидневния ни труд, от всекидневното изграждане на нашата личност. Един философ мъдро е отбелязал:"Хората със здрави и чисти мисли, с възвишени идеали и дела, са чест за народните, към които принадлежат. Те възпитават бъдещите поколения. Пред учените оставаме в размисъл. Държавниците ни внушават респект. Артистите аплодираме. След чистите, светлите, благородните хора -тръгваме!" 6-ти НАЙ-ВИСОКОТО ДОСТОЙНСТВО ЗА ЧОВЕКА Човекът е творческо същество. Творческото вдъхновение и творческият труд са основите на човешкия прогрес, на човешката култура, на човешкото добро. Но достойно творчество е това, което е съобразено с висшите закони на живота - Божествените. Тогава творчеството му ще помогне на човека да осъществи себе си като син на светлината, любовта и мъдростта. Нравствеността на човека, т.е. познанието му за доброто и злото изгражда неговото достойнство. Непресъхващите извори на човешката радост са: живата му будност и нравствена отговорност, чистото сърце, осветлената душа, любовта в многобройните й форми, крилатият ни дух. Достойнството на човека като социална личност е практически резултат от значимостта му като духовно-нравствена личност. Но най-високо достойнство на човека е участието му като ратник и съработник на Всевечния Творчески Дух - Бог, за обнова на личността, когато човешкото тяло ще бъде храм на Бога, душата-обител на чистота, а сърцето-олтар на любовта. Ето истинското величие за човека. Защото кое е по-велико от човешката душа? През всички епохи учени и философи са се опитвали да навлязат в нейната необятност, но без успех. Не са намерили път в лабиринта, който отвежда до нейните бездни, и до нейните висини. Загадка, странна загадка е тази наша човешка душа! Нетленните богатства на света в същност са нейни съкровища. Всичко красиво, светло, добро е част от нея. Всичко трайно, безсмъртно в живота е нейно, защото е част от нея. Душата може да расте или да чезне в зависимост от това дали нейните предели са огрявани от лъчите на любовта или из гънките й се стаяват сенки и усои. Любовта разширява границите на душата до необятност, до необозримост. Сенките изпиват влагата й. Затова в Евнагелието и из цялата Библия ще срещнем огнения призив за покаяние, за обновление, за пречистване, за освобождаване на душата от сенките, които изпиват влагата й. Затова в Евнагелието и из цялата Библия ще срещнем огнения призив за покаяние, за обновление ,за пречистване, за освобождаване на душата от сенките, които изпиват влагата й. Добротата и чистотата я обогатяват. Затова Исус каза там, на планината: "Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога." Ветровете на безлюбието, гордостта, завистта, притворството, прекършват стеблата на цветята й. Исус знае всичко това и предупреждава вярващите в неговото Евнагелие през всички векове: "Защото, казвам ви, че ако вашата правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите, никак няма да влезете в Небесното Царство." И още:"Никой не може да слугува на двама господари. Не може да слугувате на Бога, и на Мамона. Не всеки, който ми казва:"Господи! Господи! - ще влезе в Небесното Царство, а който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата." Какво са нашата наука, култура, техника без величавостта на човешката душа? Та душата на всяка култура, наука и прогрес, не е ли тя, човешката душа? Затова силен е онзи, който може сред шума и тревожните сирени на живота да беседва със своята душа. Тогава човекът прониква в нейното величие и сам става велик. |