22, 23 и 24-ти

22, 23 и 24-ти

22-ри Март

Колко съм размислял -час или три - не зная, но разбрах толкова неща за себе си! Разбрах защо всекиму се отваряше само неговата книга, защо ни се отказва да проникнем в книгата на живота на другите. В светлината на някакво откровение разбрах, че човек поне веднъж в пътя си трябва да застане сам с истината за своя живот. Ничий друг поглед не трябва да се намесва. Какъв съдбовен момент... Сам, съвсем сам застанал пред истината! Прелиствах, прелиствах, стигнах до последната страница. Не трепнаха по лицето ми радостни лъчи. Пред мен бе истината за пътя ми до този ден. Обърнах пак на първа страница, където сияеше в чистота, вътрешен мир и красота моят първообраз. Сравних го с образа си от последната страница. Срамувах се от него. Усетих, че не мога да задържа онова, у което се бе набрало в душата ми и се надигаше у мен. Чух се, че изричам бавно и с много мъка:"Страшна е тази книга, книгата на истината за нас! Не би ли било по-добре никога да не бях я разтварял? Бих продължил несмутимо по пътя си. Не са ли по-щастливи тези, които живеят в самоизмама, които никога не са се издигали до истината за себе си? Истината е безмилостна! Тя ни разсъблича до най-вътрешното, до най-скритото, до истинското ни "аз". Ето, сега аз стоя пред нея, аз, истинският аз. Къде сте сега вие, бляскави играчки, към които така горещо протягаме ръце, сутливи желания, "човешко достойнство"? И вие, повици на заробила ни плът?"
Колко съм останал в размисъл не мога да преценя. Усетих ласката на лек повей край мен. Като че някаква ръка лежеше спокойно на приведеното ми рамо. Осмелих се и повдигнах поглед. До мен ясно се бе откроила фигура на мъж. Очите му... Никога няма да забравя тези ясни, проникващи, тези огнено бляскави, но и изпълнени с доброта очи. "Аз съм Истината". Колко ясно чувах думите му! - "Ти видя себе си. Застана смело с лице към истината на живота си. И се засрами. Възнегодува срещу себе си. Това е гниенето и оживяването на посятото зърно. Сега твоето стъбло може да прорасте, да даде плод." И този, който стоеше до мен, постави ръка на книгата на моя живот с любов. Усетих, че там някъде, из най-притаените дълбини на битието ми, се издигаше някаква вълна, имах желание да извикам, да обхвана тази ръка и да я притисна до себе си, но фигурата се беше отдалечила и аз видях как тя избледнява, обезплътява се, докато от нея остана някакво сияние, което се сля със светлината. Сънувах ли? Сън ли беше?... Питах се. Не зная! Каквото и да е - остава до края на моите дни. Дошлият се сля със светлината, защото Сам е светлина, но аз ще помня тези очи - огнено бляскави, проникващи, но и благи очи. Ще помня думите му:"Поне веднъж в живота си човек трябва да се срещне с върховната истина на живота и в нейната светлина да огледа собствения си живот."

23-ти Март

"Научи ме, Господи!...- повтарях в омилтвите си. - Покажи ми какво трябва да направя, та думите Ти:"Да пребъдвам в Тебе, да пазя Твоето учение" - да добият плът и кръв, да станат мой живот?" Отговорът на този въпрос дойде през една нощ чрез съновидение - пише един човек.
Сънувам, че пак се моля и говоря на Бога:"Ти знаеш, Господи, че съм твърдо решен да преустроя моя досегашен вътрешен дом, да го изградя така, че и тялото, и душата, и сърцето ми да бъдат обиталище на Твоя дух. Моля Те, научи ме как да сторя това". Едва изрекох тези слова и чувам някакъв тих, благ, но настойчив шепот: "Придружи ме из различните стаи на твоя досегашен дом, за да огледаме заедно къде и как си живял." Тръгнахме. Стори ми се някак странно, че уж аз трябваше да го развеждам из помещенията, които бяха наречени стаи на моя вътрешен човек, но имах дълбокото усещане, че Той ме водеше, за да ми покаже къде и как живея.
Влязохме в една твърде малка стая с дебели стени, заела централно място в моя вътрешен дом. Наричах я особена гордост "кабинет на ума". Този, който вървеше заедно с мен, вече беше придобил форма на реална човешка фигура. Аз видях как Той огледа внимателно книгите в библиотеката ми, списанията върху масата, картините по стените... Следвах погледа му. Смущението и неудобството ми се увеличаваха. Неговите очи бяха много чисти, за да гледат някои от книгите. Все по-ясно проумявах, че върху масата ми има много ненужна литература, неподходящо четиво, а картините по стените, които изразяваха мислите и изображанията на моя ум - сега от тях наистина се срамувах. Но намерих сили у себе си и казах:"Учителю, разбирам, че тази стая /моят ум/ се нуждае от една коренна промяна, та всяка моя мисъл, всяка проява на въображението ми да бъдат достойни за присъствието на Твоя Дух у мен". Чух, че ми отговаря:"На искрения ти зов за помощ ще ти помогна с радост. Това е една от причините да бъда тук с тебе сега. Ще ме послушаш ли?"- попита Той и аз отново почувствувах чистотата, но и властната сила на Неговия поглед. "Искам да бъда послушен" - отговорих аз. "Тогава - продължи Той повелително - изхвърли всичко, което не е полезно и чисто. Изпълни библиотечния си шкаф с добри, светли и красиви писания, а централното място отдели на "Книгата на живота". Размисляй върху думите на Всевечното Слово ден и нощ." "А картините по стените?" - попитах плахо. "Трудно ще можеш да контролираш картините, образите на твоите мисли, но ето, това ще ти помогне." И Той ми подаде някакъв свитък, където беше отпечатан един светъл и величав образ - главата до раменете. Там видях същите тези черти, светли, спокойни и някак пламтящи, благи, но и всепроникващи очи. "Окачи този образ на стената на ума" - изрече бавно Той и не продължи повече. Но аз разбрах ясно вече как ми говореше без глас: "Центрирай мислите си върху тази чистота, светлина, истинност, върху силата на тази любов и не се бой!" Така ми говореше този странен светъл човек. Аз слушах с моя вътрешен слух, слушах, внимавах на тези безмълвни слова и това, което разбрах, предавам като жива опитност не чрез философски умувания, а ясно и просто, така както Сам Христос говореше чрез Своите притчи на хората от народа. И това, което разбрах добре, беше: Когато срещаме мъчнотии из стаята на нашия ум, най-доброто средство срещу тях е да въведем образа на Христос вътре - чрез словата, които Бог е говорил на човеците, чрез размисли върху Евангелските истини, да мислим върху тях и то в непосредственото присъствие на Божия Син.

24-ти Март

Този, който вървеше до мене, пожела да види и трапезарията. Това беше обширна стая, където минаваше голяма част от времето ми в много усилия да задоволя желанието за храна. Проникващите очи огледаха моя привършен вече обяд - моите любими ястия, обилни по количество и приготвени изрядно. И пак почувствувах, че ме пита без думи:"Това ли е храната, която трябва да приема един човек, в чието сърце живее Христовия Дух?" Разбрах, че бе прочел мислите ми, моето неубедително оправдание, затова ме погледна и добави:"Ако ти желаеш храна, която да задоволява потребностите на душата ти - търси волята на Отца, Царството Божие и Неговата правда, търси живия небесен хляб, защото не само с хляб земен живее човек... Колкото за тялото, поддържай го с проста, чиста и здрава храна, а не губи ценно време в задоволяване прищевките на стомаха и нечистите желания на плътта."
Когато излязохме от тая стая Този, Който вървеше до мен, ме попита:"Имаш ли работилница в твоя вътрешен дом?" Отговорих:"Долу ниско, в приземието на моето сърце, имам работна маса с някои инструменти, но там влизам твърде рядко." "Изработил ли си нещо сериозно, ценно, значимо? Изработил ли си нещо, което да заслужава труда?" Не отговорих на този въпрос, защото разбирах добре, че Той знае какво бих отговорил. "Да слезем в твоята работилница" - изрече Той ясно. Когато разгледа помещението, което то нарече "работилница", забеляза:"Добре е обзаведено, познания имаш. Но какво си изработил за Божието Царство?" Протегна ръка към няколко малки недовършени фигурки, взе една от тях... И аз отново разбрах, че ме питаше без глас:"Тези игрчки, от които нито една не е направена както трябва, недовършени дори - те ли са всичко, което си изработил в твоя живот на вяра?" "Това са - отговорих аз все така в мисъл. - Зная, че е твърде малко, че е нищо, желая да направя повече, но нямам умение и сила за постоянство." Той ме попита вече гласно: "А би ли желал наистина да направиш нещо по-добро?" "Искам!" - отговорих непоколебимо. "Това е добре! А сега-добави Той - дай ми ръцете си! Отпусни ги в Моите ръце и позволи на Духа Ми да работи чрез тебе." Зная, че си несигурен, несръчен, но Духът е "Великият Майстор". Ако той контролира ръцете, мислите, стъпките ти, той ще работи чрез теб и онова, което ще изработваме дружно, ще бъде ценно, значимо и за земята, и за небето... Не се обезсърчавай - каза ми Той. Не мисли, че това, което правиш/като залагаш в него сърце и мисъл/, е по-малко. Не поглеждай към други, че на тях е отредено да изработват по-големи неща. Не мисли, че твоят дял - служение за царството на Бога, е незначителен. Твоята способност не е главното условие. Важното е да се довериш на Този, Който ръководи мислите, чувствата, пръстите ти. Отдай всичко, което ти е дадено:дарбите, способностите, усърдието, в посвещение на Бога и Той ще извърши останалото."