19, 20 и 21-ви Март

19, 20 и 21-ви Март

19-ти Март

Стигат до отвореното, някак уединено поле. Само няколко колиби има там, без цветя и без зеленина. В средата скромна къща, подобна на овчарска колиба, като че е изградена от недодялани дървета и остатъци от други градежи, поставени внимателно и с грижа от човек, който се труди да използува изхвърления материал. Сама самотна в широкото поле. "Ето - казва пазачът на вратата, като се спира и говори тихо, но ясно - това е твоето жилище, Джон Уайтман." Свещеникът от голямата св. Петрониева църква е като поразен от гръм. Но се съвзема и започва спор с водача си. "Навярно, господине, имате грешка. Да, има грешка. Може да има друг Джон Уайтман, чието име смесвате с моето. Това е грешка." "Няма грешка!"-отговаря пазачът. Ето твоето име с твоята титла и с твоето положение в света." "Как може такова жилище да се изгради за мен - казва свещеникът - за всичката ми вярна служба?" Това е жилището за човека, който е добре известен и посветен - малко и ниско? Защо н е голямо и хубаво като другите?" "Защото този е материалът, който си ни изпратил." "Какво? Какъв материал?" "Ние употребихме всичкия материал, който ни изпрати" - повтаря пазачът. "Сега виждам, че има грешка! - извиква Джон Уайтман настойчиво. През целия си живот аз съм вършил добри неща и по този начин съм ви изпращал материал. Не знаете ли, че аз съм изградил училище, едно крило на болница, две, да, три малки църкви и по-голямата част от друга, кубето на св. Катерина!" "Всичко това се знае, но знае се също, че всичко бе направено с добра сметка, с изгода за тебе. Така ли е Джон Уайтман? Така е и все пак са отбелязани срещу името ти и са основа на жилището ти тук." "Но има и други неща - бърза да добави Джон. - Аз съм давал толкова дарения:за голегията моите редовни дарения, за благотворителни нужди, аз съм подкрепял толкова благородни начинания." "Чакай! - спира водачът словесния му поток. - Всички тези дарения и още толкова други неща не бяха ли счетени в твой кредит на земята? Защото те не бяха глупаво дадени. Те бяха обмислени дарове... За тях ти си приел наградата си на земята. Повторно ли искаш и тук да ти се плаща?" "Не!" - изрича свещенослужителят. Очите на водача се устремяват към него и този поглед е дълбок, пламенен, както е плъмкът на огъня. Джон Уайтман не може да издържи. Кръвта се отдръпва от лицето му. Краката му загубват опора и той се свлича върху камъните, покрил очите си с ръце от срам. "Кажете, моля Ви - извиква той съкрушено - как можах да дойда тук?" Отговорът е тих и ясен като приглушен звън на камбана. "Тук си само чрез милостта на небето." "Как я спечелих?" "Тя не се купува, дава се даром..." "А как можах да стана толкова окаян в целите на моя живот?- пита Уайтман тревожно. - Как ще мога да правя всичко по-добре? Какво се счита за ценно тук?" "Само това добро, което е направено с любов. Само тези проекти, в които жертвата е по-голяма от наградата. Само тези давания, които този, който е дал е забравил за тях."
Уайтман свежда още по-ниско глава. Немощта и отчаянието му постепенно преминават в смирение. А водачът го наблюдава със съчувствие и навежда лице към него с безгранична нежност. "Джон Уайтман, няма ли нещо в твоя живот от това, което изброих вече, и което има цена тук?" "Нищо - изрича коленичилият човек с много болка и добавя: Може би има...има някои неща като тези, но това беше много отдавна. Едва си спомням. Аз съм ги забравил." Светла усмивка озарява лицето на водача. Той слага ръка върху главата на Джон и казва:"Тези са нещата, които Царят никога не забравя! И защото ти си извършил малко от тях, затова е бедно твоето жилище. Увеличи ги, Уайтман! Още не е късно да разхубавиш, не - да превърнеш тази бедна хижа в светъл, чист и уханен небесен дом." Тези слова звучат като звън от камбана. Когато Уайтман повдига глава от работната си маса, чува седемте удара на часовника в стаята си и разбира, че третото утро на възкресния празник е настъпило. Не! Той не беше отминал, той живееше. В сърцето му отзвучават думите на небесния водач: "Защото си извършил малко от това, което има цена тук, затова е бедно твоето жилище. Увеличавай ги! Още не е късно да превърнеш тази бедна хижа в светъл, чист и уханен небесен дом.

20-ти Март
СРЕЩА С ИСТИНАТА

Има сънища,които отминават заедно с ноща, не оставят в съзнанието никаква следа. Има сънища, които се стопяват като мъгляви вълни в блясъка на утрото. Има и сънища-прозрения, които остават да живеят заедно с нас. Един известен автор е записал:Събудих се. Разбрах, че съм сънувал, но какъв беше този сън... Намерих се в една пищна изложбена зала, необозрима по размери. Светлинните ефекти се сменяха и залата потъваше в златисто сияние, в пурпур или синева. По стените портрети, пейзажи, фотографии на бележити сгради по света, носии и народни обичаи от всички континенти и раси. Във фотографии бяха показани постиженията на човека, но над всичко бе самия човек. Портрети, навсякъде портрети в естествена величина - държавници, хора на науката, изобретатели, артисти, поети и писатели, художници, музиканти и философи, от знаменитости на спорта до епископи, кардинали и свещеници, изобщо върховете на човечеството. "Изложбите уморяват - споделя този човек. - Умориха се и моите очи и аз оставих погледа ми да блуждае наоколо в отмора. Исках да отнеса със себе си едно общо впечатление.Ала когато се готвех да напусна тази причудлива зала, открих в един ъгъл врата с надпис:"Издигане към истината!- повторих гласно, устремил поглед в надписа. - Та нима това, което бе изложено тук, не е истина? Изложба на фотографии, картини, естествено и вярно възпроизвеждане на действителността, следователно истина. Останах известно време до тайнствената врата, за да наблюдавам как се използува този вход. Хората бързаха към портретите, към постиженията на човека и дори не забелязваха вратата. Само от време на време отделни посетители се спираха, прочитаха надписа, замисляха се и влизаха. Все по-мъчно преодолявах някакъв настоятелен подтик да видя какво криеше този странен надпис. Натиснах дръжката. Озовах се в особен асансьор, който започна веднага да се издига. По продължителността на времето разбрах, че бях издигнат на значителна височина. Един тласък, вратата беше отворена и се намерих в огромна зала, съвсем различна от залата на фотографиите. Напомняше библиотека:в неизброими редици подредени рафтове по целите стени, запълнени плътно с томове, всички в един цвят - сиво подвързани. Странно...наистина странно е всичко тук - снишил гласа си до шепот, говорех аз. Навсякъде прецизен ред. Надписи на различни езици упътваха посетителя и той можеше да се ориентира без водач. Върху всеки том имаше картонче с ясно четлив отпечатък на име и рождена дата. А дали моето име има място тук? - този въпрос тревожно заседна на устните ми. Намерих отдела, към който бях причислен. До себе си разчетох трите имена и рождената дата на известен професор, мой съсед. Как е възможно? - мълвях тихо-Защо непосредствено до професора е името на моя домашен прислужник? Да, това е той... Значи тук не се зачита ранга, общественото положение на човека долу.
Вглеждах се в етикетите на сивите томове около моето име. Разчитах имената на непознати, на някои известнни хора на изкуството, но до тях имаше имена на дребни занаятчии. Срещнах финансисти с нашумяло име, а до тях хора, които често бяха потропвали вратите ни за помощ. Една мисъл прекоси съзнанието ми и се оформи във въпроса:Защо ли не надникна в някои от тези томове? И посегнах към най-близкия, на който видях познато име. Книгата беше като закована. Трябваше ли това да означава, че истинтата за нас, смъртните, ще остане скрита? Тогава приближих до моя том. Трите ми имена бяха отбелязани вярно, рождената дата без грешка, местопребивавенето ми, професията. И едновременно с трепетите на очакването се промъкна някаква вълна на задоволство, чувство, което за малко взе връх. Долу в изложбената зала не срещнах името си, но тук...тук имам своето място - нашепвах си аз. С тръпнеща от вълнение ръка посегнах. Сивият том - моята книга - се отвори. Неудържимият ми изблик се оформи в радостен звук. На първа страница в голям формат видях своя образ в красиви чисти линии, с безоблачно чело. Видях се такъв, какъвто не бях се виждал нито в огледало, нито на фотографска снимка. Потръпнах. Не съм такъв! Мисълта ми навлизаше във все по-големи дълбини. Ясно чувах глас, тих и нежен, сякаш някой разговаряше с мен:"Това е твоят истински образ. Така бе планиран той от Твореца."

21-Март

Бавно обърнах странцата. Вълнението ми нарастваше. Контурите на моя първообраз бяха отбелязани там, в горния десен ъгъл на всички следващи листа, но в много нежни и светлинни линии, които при обикновена светлина не биха се забелязали, но при осветлението на залата се проследяваха добре. Под този едва забележим първообраз, по полето на страниците личаха в ясни тонове картини от действителния ми живот:моментни снимки, които ме представяха във всички възможни положения. Там, до моя светъл и чист образ, бяха отразени с неизтриваема яснота и точност:бърчки на яд, различните цветове на лицето ми при гняв, неискрена усмивка, презрително свити устни, надменност, смут и болка, блуждаещ поглед след алкохолно задоволство, след добре напълнен стомах, притворени очи след забавна чувствена игра, блажена усмивка след достигнато малко... любезност, творческа жажда или плахо оглеждане, нежност и доброта. Всичко беше там. А очите ми. Тези очи! В тях беше отразено с идеална точност какво е станало в душата ми - радост, изненада, възторг или тъга, роптание и злорадство- Там личеше най-потайното чувство. Та това са рентгенови снимки на моята душевност! - извиках аз. - И нито един от действителните ми образи няма покритие с първообраза горе!
Бях сломен. Там, където трябваше да бъда смел - бях колеблив, където би трябвало да изтърпя мъдро, аз негодувах, роптаех. Там, където трябваше да пламна от свещен гняв срещу пошлото - бях смутен и отстъпчив. Когато трябваше да пламтя -моят пламък едва мъждукаше. Там, където трябваше да се реша за нещо съдбовно важно, отлагах безотговорно, а където беше необходимо да направя смело само още няколко стъпки нагоре, аз отстъпвах назад. Даже и при така наричаните ми "добри дела", пак не видях да съм се доближил до първообраза си. При даването ми все се вместваше някакво удобство и за мен. При постиженията ми имаше и самодоволство от малкото, което бях постигнал. Дори и там, където бях почти убеден, че съм простил, че съм забравил, имаше нещо което беше все още заседнало в гънките на паматта ми, неогрято от лъчите на пълното прощение - заличаване без следа дълга на моя брат. Покрусата ми растеше. Даже снимките от светите минути на моите молитви показваха изкривявания и свидетелствуваха за принуда, за разсеяност, своеволие, показваха една болнава, люшкаща се мисъл, която не може да се издигне по-високо от тавана. В моите молитвени мисли личеше ясно липса на доверие в Този с Когото общувам. При всеки нов разгънат лист ми се искаше да извикам:Не съм бил такъв! Не съм такъв! Не искам да бъда такъв! Но в следващите минути на размисъл съзнавах ясно и повтарях:Такъв бях. Не мога да възразя. Чувствувах, разбирах, че съм застанал пред истината на своя живот.