16, 17 и 18-ти Март

16, 17 и 18-ти Март

16-ти Март
ТРЕТОТО ЧУДО

Не много години след този ден директорката на Спасителната мисия из тези места разказва:"Срещнах Бети във време, когато търсех надзирателка в Спасителната мсия. Щом я видях нещо особено стана в мен. Усетих някаква вътрешна увереност, че именно това е лицето, което търся вече от толкова време. Някакво топло чувство на удовлетворение и сигурност ме изпълни.
Аз пристъпих към нея и казах направо:"Ти си лицето, което търся. Трябва да дойдеш." "За какво съм необходима?" "Да се грижиш за четиридесет от най-окаяните жени, били вътре или вън от затвора, отхвърлени от обществото, наши сестри. Ще дойдеш ли?" "Аз не зная как да върша такава работа" - изрече девойката боязливо.
"Разбирам те. Но аз зная. Работила съм с тях, ще те науча. Ще дойдеш ли?" "Да!" - беше отговорът. Не изминаха много дни от нашия разговор. Лично аз видях тази млада еврейка с тъмни очи как ходеше нощем до една лудуваща - пияно, отхвърлено същество, което крачеше нагоре-надоду и скубеше косите си. Младата еврейка ми каза една вечер:"Моля ви, заключете ме в стаята горе с тази жена за през цялата нощ." Аз възразих енергично. Обясних й, че не мога да направя това, защото трябва да изляза извън мисията тази нощ. "Заключете ни - отговори ми тя с глас, в който звучеше неподозирана решителност. - Иначе няма да я спасим. А ние трябва да я спасим от самата нея." Заключих ги. Оставих ги с молитва. Пътувах в молитва за тях. И ги придружих с молитва до зори."
Като останали сами, безпътницата започнала да вика, да буйства, да скубе косите си по цели шепи. "Ти ли нареди да ме заключат?"-питала тя с безумни очи и пристъпвала към Бети. - Отвори, ти казвам!"
"Анита, чуй ме, мила. Искам да ти помогна, успокой се" - говорела девойката. "Махни се, проклетнице! Отвори!" "Мъчно ми е за теб, Анита. Излезеш ли навън, пак ще затънеш в блатото. Нали виждаш докъде те доведе този живот!" "Проклета бъди! Трижди бъди проклета, вещица такава! - изхлипала затворената и се свлякла на пода, а после изведнъж се изправила и със страшна сила се нахвърлила върху надзирателката си. Ще те удуша, ей така ще те удуша. Не ме е страх. Мене и без това никой не ме обича!" "Аз те обичам, Анита. Чуваш ли ме? Ако не си ми мила, бих ли останала тук да ме убиеш?" Обезумялата се спряла. Вгледала се в девойката настоятелно, като да я вижда за първи път. "И не само аз те обичам. Има Един, Който люби и тебе, и мене, и много такива като тебе. И аз бях в тежка мъка, но една жена, изпратена от небето, ми даде да прочета за Този, Който е казал:Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя/ще намерите покой за душите си/". Затворената стояла все още в недоверие, но поукротена. "Ела да седнем спокойно и ще ти разкажа как аз обичах един човек и как той ме забрави, но срещнах този Исус... Опитах се в нашия дом да проговоря за Него, а това име не бивало да се споменава от никой евреин. Аз не се подчиних, казах на своите Кой е Христос. Тогава ме изгониха. Майка ми ме настигна до пътната врата и изрече страшните думи:"В името на дедите ти, аз те проклинам! "Ела, Анита, ела сестрице моя, нека седнем да си поговорим."
Бети протегнала ръка. Анита бавно се приближила. Сипнало зора. Първите лъчи преминали през прозореца и осветили лицата на двете жени, срещнали се зад заключената врата в началото на нощта в дива свирепост, а сега седнали една до друга като сестри. "Щом толкова ме обичаш, Бети - казала вече спокойно Анита - заведи ме и мене при твоя Исус."
"Той беше тук тази нощ, сестро моя. Тук при нас. Той и сега е с нас, щом у нас има лъч от Неговота светлина и капка от Неговата любов".
Директорката на Спасителната мисия се завърнала сутринта и отключила вратата. "Чух последните думи на Бети - каза тя. - И когато видях как двете излязоха ръка за ръка, разбрах, че през тази нощ те наистина не са били сами."

17-ти Март
ВЕЛИКОТО ЧУДО

Един потомък на стар френски род, известен интелектуалец, страдал от толкова мъчително безсъние, че бил близо до умопомрачение.
Опитал всички средства на медицината. Нищо не помагало. През една нощ на мъчителен до лудост пристъп на болки в главата, в някакво кратко просветление, имал ясното внушение да потърси един от скромните, не блестящи в известност и титли лекари, неврологът д-р Форбс Уинслоу. "Каква мисъл ви занимава най-често при безсънието?" - попитал го лекарят. "Измъчва ме страшно един въпрос:Дали всичко в човешкия живот свършва с това траурно погребално шествие до изкопания гроб?"
"Не мога да ви помогна - отговорил д-р Уинслоу. - Вашият въпрос не влиза в областта на моята специалност." "Но, моля ви-настоявал болният. - Разбирате ли, ще полудея! Опитайте нещо, докторе. Вие сте богато одарен човек, това можах да науча преди да дойда при вас. Вие не лекувате, както разбирам, само телата, а и душите на такива като мен. Вие имате за себе си отговор на моя страшен въпрос - всичко ли за човека се свършва до гроба, до червея?" "Имам" - отговорил спокойно лекарят.
"Къде го намерихте, вие, човекът на медицинската наука?" "Ще ви кажа. В една стара... много стара книга, от мнозина отхвърляна, от други осмивана, изгаряна, отричана, но продължаваща да живее, защото в нея има отговор на всички проблеми на живота." "И коя е тази чудодейна книга?" "Книгата на живота! Ето, вземете я" - добавя лекарят и му подал една стара Библия.
Срещнали се по-късно, когато и двамата от различни посоки прекосявали един просторен парк сред милионния град. Д-р Уинслоу не можал да познае, че това е същият човек, който бе влязъл в кабинета му като лунатик. "Д-р Уинслоу, оздравях!" - извикал във възторжено вълнение той и му подал и двете си ръце. "И без да ми го казвате, виждам..."- отговорил радостно изненадан лекарят. "В моя живот стават чудеса, докторе! Но аз ги разбирам вече. Разбирам и то много добре разбирам, защо дойдох в онзи ден при вас, след като бях събрал отново адресите на най-известните лекари в този град, пък и извън него." Докторът отговорил в мъдро смирение:"Ние разбираме след време, че е трябвало точно така да стане - нещо у нас да умре, за да се роди по-доброто, на свой ред и това по-добро да отмине, за да се роди най-доброто - Божественото у нас." "Чакайте...- обадил се бившият пациент на
д-р Уинслоу - чакайте... Къде срещнах в тази чудна книга онова, за което говорите сега? Павел!Този колос Павел, та нали той сам каза за себе си:"Сега вече не аз, а Христос живее в мен." "Но и Павел някога беше Савел. И вие, извинете ме за откровеността ми, и вие, докторе, не сте били това, което сега сте. Аз също не съм това, което бях някога, макар че моите деди са се гордеели с аристократичната си кръв. Сега зная едно, че в моя живот стават и "странни" неща, но странни за тези, у които са ме учили, че днес не стават чудеса? Сага вече чрез личен опит мога да ги уверя, че най-великото чудо на земята е новороденият човек, тръгнал по пътеката "нагоре", за да догонва все по-високите истини и затова, което е извън нас, и за това, което е в нас!" "Радвам се, сърдечно се радвам за вас!" - отговорил с припламващ блясък в големите си очи д-р Уинслоу. И му протегнал двете си ръце. "Дерзайте!" И не забравяйте думите на псалмиста:"Бог е, Който ме препасва със сила и прави съвършен пътя ми
Той прави нозете ми като нозете на елените и ме извежда на високите места."

18-ти Март
СТРАННИЯТ ГРАД

Eто едно съновидение. Джон Уайтман, свещенослужител на св.Петрониевата църква, е в стаята си, в своя дом до работната маса. Работил е до късна нощ проповедта за третия ден на възкресението, но умората е надделяла и той се отпуска на ръцете си върху масата. Когато повдига глава, големият часовник в стаята отброява седем удара. Лъчите на утрото проникват през тежките завеси на прозореца. Какво се беше случило? - пита в безмълвие Джон Уайтман, потръпващ, смутен, озадачен. - Наистина ли бях умрял и сега се съживявам? Или просто съм заспал и сънувал? И какво беше видял в това видение, или сън, или съновидение? Той го помни! Всичко се е отпечатало в съзнанието му, за да не го забрави през целия си живот. Група пътници пътуват. Между тях е Джон Уайтман. Ето ги, изкачили се на едно възвишение, откъдето се вижда нашироко разпростряно някакво поселение, необикновено причудливо поселение. Построено е върху неизмерима зелена равнина, оградена с хълмове от някакъв блестящ метал. Широка светла река тече през него и много други сребристи потоци се вият из зеленината. По бреговете има високи дървета, цветни градини.Посред тях се издига градът - бял, чуден и величествен.Пътниците гледат изпълнени с възхита и радост. После минават между малките потоци между градините, бързо и тихо, като че се безпокоят да не се загубят.Стената около града е ниска, дете може да гледа над нея и като че е направена от скъпи камъни, вратата не е от дърво и желязо, но само с лек блясък като отбелязва мястото, където свършва стената и започва входът за града. Там стои човек с особено осветено лице. "Влезте - казва той на пътниците- Вие сте към края на вашето пътуване."
Джон Уайтмън е смутен. Дали и той има право да влезе в небесния град? Но пазачът на вратата е впил поглед в очите му.Той разбира, че е необходимо да влезе. Те минават от улица в улица, между красиви жилища, сред зелени градини.Жилищата са различни по големина, по форма, по изглед. Всяко изглежда да има индивидуалната хубост на личността. Хората от групата един по един влизат в жилищата, които техния водач им показва да се настанят и влезлите тихо изказват радостта си, озадачени дали я заслужават.
Най-после с водача са останали само двамата стари приятели - доктор Миклин и Джон Уайтман. Те стоят вън до най-голямото и най-хубавното от жилищата, градината на което блести с хубостта на цветята. Водачът полага ръката си на рамото на доктора. "Това жилище е за вас - казва той.-Влезте! Тук няма болни, нито смърт, нито скърби, нито сълзи. вашите стари врагове са победени. Но всяко добро, което сте правили на други, всяка помощ, която сте дали, всяка сила и любов, които сте показали към страдащите, са тук, от тях сме изградили това жилище." Лицето на добрия човек просиява. Той стиска ръката на стария си приятел и казва:"Какво чудно жилище! Сега ще покажат твоето. Навярно то не е далече от тук. Скоро пак ще се видим, да, много скоро." Продължават пътя из градината. Пазачът незабелязано го наблюдава, а после пита "Къде искате да ви заведа?" "Да видя моето жилище. Няма ли тук за мене жилище? Не ме ли познавате?" "Познавам ви добре. Вие сте Джон Уайтман, Синьор Варден на свети Петрониевата църква." "Аз искам да видя моето жилище тук, макар и за миг." Минават дълъг път през големия и красив град. Редят се улици след улици. Жилища по-големи, по-малки с ухаещи градини, с малко цветя, ниски, спретнати, но светли и красиви. "Още ли ще вървим?" - осмелява се да попита с пресекващ дъх пътникът. Чува се лаконичният отговор на водача:"Следвай ме."