10, 11-ти и 12-ти Март

10, 11-ти и 12-ти Март

10-ти Март

Цвайг отбелязва: "Нито за миг той не се примири, не престана да дири път за спасение! Хендел не забравя, че не трябва да чакаш само помощ извън теб, без ти да направиш за себе си и живота си онова, което е твой дял, твой дълг. И както из най-гъстия мрак се ражда зората, така настъпва и за Хендел новата зора." Бог проговаря на човека, именуван Георг Фридрих Хендел, избира го за особена мисия. И тази мисия е величава! Той не беше достатъчно подготвен за нея, затова трябваше да премине през огнен път. И премина, и устоя! Не позволи да угасне светлината на духа му и в най-тежките чосове. Не престана да търси спасителен път, път към Бога. Хендел изпълни задачата, която му бе възложена - остави на човечеството нещо единствено и свято - претвори в музика Словото на Бога, каза на човеците кой е "Месия". Той бе разбрал една величава истина:че му бе дадено - за да го даде на другите. "Сега вече той знаеше пише Стефан Цвайг, че през музиката на "Месия" - чрез цигулките, които звучат в нежност и топлота, или звуците на тромпетите, чрез светлите мелодии на флейтите, чрез песента на хоровете, чрез гръмотевичната стихия на органа, ще обявява като утринен полъх, ще нашепва благо, ще призовава, ще предупреждава, ще изобличава и гърми словото на Бога, за да достига до хората, блуждаещи в тъмнината на ноща. Към Бога трябва да се върне това Слово, но оплодено от устрема на човешкото сърце! И затова в ораторията прогърмява едно мощно алилуя." Хендел улавя, издига, разгъва и разпростира това вечно слово, като че събира в него цялата радост на живота. Това алилуя той повтаря и преобразява, сякаш иска да включи всички гласове по земята. И сред могъщата сила на органа се повтаря и повтаря това вечно "алилуя", докато идва и последното огнено слово на тази молитва:Амин.
Когато ораторията е завършена и Хендел свири за първи път пред лекаря, който някога го бе зачертал от живота, и когато прогърмява и последното "Амин"... сам композиторът се изправя, изплашен от това, което е трябвало да създаде. На доктора се струва, че под напора на тази музика стаята ще рухне. "Приятелю - извиква той. - Нищо подобно до сега не съм слушал. Дяволът е влязъл във Вас." Лицето на Хендел се помрачава. "Напротив - казва уверено той.- Аз пък зная, че сам Бог беше до мене и в мене!"

11-ти Март
Сега Георг Фридрих Хендел може да си отиде... Но преди този ден и час има още нещо, което ще остане записано в историята. Шести април, 1959 г.
Макар и тежко болен, шестедесетгодишният Хендел моли приятелите си за последен път да го заведат в концертната зала. Ето го, седи там ослепелият исполин.Загаснал и неподвижен е погледът му. Но когато отново чува устрема на бурята от звуците на "Месия", когато го залива стихията на радостните възгласи, изтръгнали се от стотици гърла, огънят на просветлението припламва по измъченото му от болестта лице, ръцете се раздвижват, той замахва в такт и запява пламенно заедно с инструментите и хоровете. И тази последна негова песен е молитва... Хендел се моли, молил се с последните искри живот, но не вече за себе си, а за всички.
Дълбоко потресени, приятелите го завеждат у дома му. И разбират, че това е неговото последно прощаване с творчеството, с оркестрантите и диригентите, с музикалните инструменти - с цигулките и флейтите, с тромпетите и контрабасите, с виолите и ...с хоровете, с онези множества човешки гласове, в които звучи по частица от всевечната Божествена хармония. Хендел се прощаваше и с хилядите слушатели, които в степента на своето духовно израстване възприемаха звуковите вълни на творческата тонова стихия, която бе преминала през този исполин, за да достигне до техните умове, души и сърца. Когато го настаняват в леглото, те чуват едва доловимия му шепот:"На великия петък бих искал да умра." Тези, които са около него, не знаеха - пише Цвайг - че денят, когато една могъща ръка беше повалила тялото на Хендел, бе денят на Разпятието на Исус Христос. Тези хора не знаеха, че отново беше денят на Разпятието, когато за първи път прогърмя "Месия". Сега неговото последно земно желание е да умре в деня на великото Христово страдание.
След физическото му възкресение от смъртната прегръдка/първото чудо/, след духовното му новораждане - когато духът на Хендел даде онова, за което бе дошъл на земята /второто чудо/, сега Бог отговаря на последната му земна молба. Настъпва Великият петък на 1759 г.
"Силите го напуснаха - отбеляза Цвайг. - Георг Фридрих Хендел не виждаше, не чуваше, не усещаше... Тялото му лежеше като огромна празна мидена черупка. И както в такава черупка се таи ехото на морското бучене, така и в него, и около него се носеше чудна и неуловима музика - музиката, с която бавно се понасяше душата му към безкрайността."

12-ти Март

ДЕВОЙКАТА ОТ АВСТРАЛИЙСКОТО КРАЙБРЕЖИЕ

Недалеч от широката шосейна артерия за Мелбърн, един от най-големите градове на Австралия, сред избуяла зеленина се поселил известният търговец Бенцион Натан, човек от знатен еврейски род. Родителите, закърмени и живели във вярата на дедите си, научили трите си деца - най-голямата дъщеря Клара, сина си и най-малкото момиче Бети, че ако някой спомене името на Исус, това ще бъде проклятие за тоя дом. Наближава празника на Пасхата и в голямата богата къща оживлението растяло.
Майката - красива стройна еврейка, е неспокойна. Смущават я "чудатите" прояви на Бети. Неотдавна тя запитала:"Мамо, защо ме мъчите да посещавам службите в синагогата? Не искам да ходя. казвате ни, че това е Божи храм, а делят жените от мъжете. Мъжете седят важно напред, жените и децата сме там назад. И нали виждам, никоя от жените не слуша какво се говори. Разговарят помежду си, а съм чувала да си шепнат и такива неща, че ме е срам да ги кажа." Майката споделила тревогата с бащата. На другия ден Бенцион Натан повиква малката дъшеря. Тъмнокосото мургаво момиче приближило и погледнало баща си:"Ти си казала на майка си..." - започнал бащата, но Бети почти го прекъсва:"Папа, ти нали ще ми позволиш да не ходя в синанготата?" "Не! - отсекъл бащата. - Аз няма да имам езичница в моя дом."
Момичето навършва осемнадесет години. И понеже е девойка с необикновена хубост, родителите я "въвели в обществото". Получила добро образование, дъщеря на знатен търговец, красива - успехът й сред това общество бил блестящ. Когато се върнала в дома си след една такава "бляскава вечер", майката като в опиянение изрекла гласно мислите си: "Мое мило момиче, очаквам за тебе достоен другар - някой богат и издигнат евреин." Какъв бил ужасът на тази майка, когато две години след внезапната смърт на бащата Бети й доверява, че е обикнала с първата сила на сърцето си един християнин. За да я застави да се откаже от "авантюрата си", съпругата на Бенцион приложила към дъщеря си всичко, каквото може да измисли една наранена до смърт в гордостта си майка. Напразно. Сега тя разчитала на два последни коза:Раздялата и времето. Разделила ги. Отдалечила ги докато млъдежът измъчен и без надежда, потърсил друга девойка. Майката направила тъй, че той сам да й съобщи това. Били в градината до къщата. С обезкървено лице, смазана под непосилния удар, девойката с усилие се придвижила към своя дом. "Какво се е случило? - извикала в тревога майката. - Къде е той?" Вместо отговор младото момиче се свлякло на пода. Бети боледувала дълго и сериозно. В годините, когато възторзите са най-чисти и копнежите най-жарки, тежките покруси на сърцето, остават следи за цял живот. Майката се решила на нещо необичайно за законите на еврейските домове. Повикала сестра си, неомъжена зряла госпожица, преживяла в годините на младостта подобна сърдечна драма, и й казала:"Мери, на теб поверявам Бети. Без да се бавите заминете по крайбрежието."