8-ми и 9-ти Март

8-ми и 9-ти Март

8-ми Март
ХАНС - ТИРОЛСКОТО МОМЧЕ
Д-р Флийд, дребен и слаб, но енергичен човек и водачът му, снажен здрав тиролец, крачат по тясната алпийска пътека. Водачът се спира и обяснява на чужденеца:"Ето, тук някога е имало голямо селище. През властвуването на баварците по тези земи е тежала тирания. Но народът ни е все същият свободолюбив, не понася робията, за това и жителите на това селище се готвели за съпротива. Мъжете и жените, и младите, и децата дори помагали. Не след дълго от Бавария наистина започнали да се придвижват военни части. - Виждате ли тези височини? - продължил тиролецът - водач. - Там са били сигналните огньове - купчини сухи дърва и вътре насмолени пръчки, за да се запалят купчините и от най-слаб, горящ огън, та видят ли хората от селището горящите купчини, да се спасяват.
В селото живеела и една сиромахкиня. Останала тя от целия род, да има кой да се грижи за единствения й внук, слабо, болнаво момче. Хранела тя своя Ханс с плодове от гората. Един ден открила маскираните с клони сигнални купчини за опасност и споделила с момчето."Пък ти си мълчи сине. Всякакви хора има." - предупредила го тя. Ханс продължавал да изрязва с джобното си ножче дървено човече, но ръцете му потрепервали."Какво има?" - обезпокоила се бабата. В отговор се чуло неудържимо ридание. "Всички имат какво да вършат, само аз не мога нищо да направя. За нищо не съм годен - редял през сълзи Ханс. - Защо ли съм се родил такъв хилав, непотребен?" Старата жена го гледала с мъка, а после заговорила с майчинска топлота:"Чуй, сине, мене, старата майка и запомни думите ми.Определена е работа за всеки човек.
Ей тук - и тя показала гръдта си, щом ей тук нещо заговори, това е сигналът, че е дошъл час човекът да направи нещо, дето не е като другите неща. Бог ще му даде знак кога човекът трябва да изпълни това, дето ще е достатъчно да не е живял напразно. Само трябва да се бди и да се чака търпеливо. Тъй казва нашият Спасител Исус! И ти не си тук, на тая земя, сине, ей тъй, без да сториш нещо. Бог си има план и за тебе. Ти чакай, бди кога ще дойде твоят час." "И за мене ли , бабо, ще дойде такъв час?"
"Знам, ще дойде! Само ти бъди буден, да не би да не чуеш гласа на Бога."
"Колко хубаво разказваш, планинецо -прошепва д-р Флийт - Как прекрасно звучи твоята реч тук, сред чистотата и величието на планината. И после? Какво стана после?"
"Селяните - продължава тиролецът - чакали ден, три, седмица, а баварските войски не идвали. Наближавало народен празник и се отпуснали. В деня на празника всички се прибрали в селището, дори и пазачите на сигналните огньове. Веселието продължило до късно. Същата нощ тиролското момче Ханс се вслушал в далечните гласове на веселието и мъката дълбаела душата му.И като лежал така - буден, с полуотворени очи, нещо у него нашапвало:"Не заспивай, Ханс!Стани!Облечи се, вземи огнено палило и тръгни към купчините горе!" Тръпка ясна, жива преминала през него. Той все още не разбирал. "Не се бави, Ханс! Тръгвай!" - отново прозвучал повелително този глас. Момчето разбрало... Дали това не е "неговия час", както казвала баба му? Тръгнал през гората. Крачел и не можел да повярва, че това е той, хилавият Ханс. Каква е тази непозната сила, която го изпълва? Той вървял все по-нагоре по тясната пътека. Но на един завой се спрял. Дочул приглушени гласове. Скрил се зад храстите и слушал. Хора във военна униформа, двама, трима, пет...прикрито се придвижват нагоре.
"Към купчините, към сигналните огньове върви!" - тихо си повтарял Ханс, без да знаят бащиното му име дори, сега поело без забава нагоре към сигналните купчини. Катери се, пълзи, свлича се, пада, пак се изправя. Но...върви! Окървавен, с раздрани дрехи, кален, задъхан той достигнал първата купчина, после към по-далечната. Успяло да ги запали. Сигналът вече е даден. Разузнавачите на баварците видели в светлината на плъмъците едно момче, което бягало надолу. Стреляли по него, а после бързо се отдалечили, защото разбрали, че това дребно момче окървавено и с раздрани дрехи, е свършило "добра работа".
"А как са разбрали селяните?" - пита чужденецът видимо в дълбоко вълнение. Планинарят-водач обяснява:"Хората долу се питали - "Кой, кой запали сигналините огньове?" И сред този глъч се чул слабият глас на момче:"Неприятелите идеха... Някой ми каза, не зная кой, но чух тих глас -"Ханс, тръгвай горе към купчините! Не се бави!" Два пъти бяха повторени тези думи. И аз тръгнах с палило. как стигнах горе, не зная. Видях сенките на разузнавачите-неприятели. Те се прикриваха, но напредваха нагоре, към сигналите. Тръгнах без път, направо.И запалих... Огньовете пламнаха." В изнемога момчето успяло да изрече още:"Отведете ме при баба..." И се свлякло на земята. И пак си останали старата майка и Ханс в тяхната прихлупена къщица. "Бабо -казало един ден момчето.- Сега пак съм си хилав, но ей тук в гърдите ми свети като малко слънчице една светлинка....Пак ще изрязвам с ножчето човечета, птици и цветя, но тази радост ме топли. И да бях умрял, ей с тази радост щях да си отида."
"Нали ти казах, сине - отвърнала кротко старицата - нали ти казах, че и твоят час ще дойде? И той дойде. Ти беше буден, чу гласа на Този, Който всичко разпорежда в света и извърши това, дето прави човекът, да е напразно живял на тази земя."
"Това е записано, господине - завършва разказът си тиролецът. - Това е записано и в хрониките на нашия народ и в сърцата на хората.
Аз с много любов научих тези редове, за да ги предавам на онези, които са истински приятели на всичко, което наричаме "планина", "висина"..."
"И аз бях един от тях, така ли?" пита чужденецът. "С душата си разбрах това." - Отговаря планинарят. "Благодаря ви... Тези, които, гонят високите върхове на планините, догонват и духовните висоти. Ето, това пък аз разбрах с душата си за вас, тиролецо!"

9-ти Март
"Жив е моят Изкупител!"
/Ораторията "Месия" на Хендел/
На "Уест Минстер" в Лондон англичаните са увековечили в камък образа на Георг Фридрих Хендел. Паметникът изобразява композитора в естествена величана, седнал пред грамаден орган. Хендел свири откъс от оратория "Месия" - "Аз знам, че моят Спасител е жив!" И чрез тези слова в музика той говори на човеците, на Бога и безкрайността. "Възкресението на Герог Фридрих Хендел" - така е озаглавил известният писател-хуманист Стефан Цвайг есето си за този колос в изкуството. Какво друго, ако не възкресение - разбирано в смисъла на нашето време, беше това, което духът На Хендел даде на света след като Бог изведе тялото му от мъртвешката неподвижност? Чудо! Само така може да се разбере как поваленият гигант, с тяло, останало потчи без дъх, може да създаде безсмъртната оратория "Месия".
Лондон, 13 април 1737 година. Хендел е паднал до работната маса в кабинета си. "Апоплектичен удар" е поставената диагноза. Много тежък, почти смъртоносен. Спасение няма. Така отсъждат лекарите. Хендел е безвъзвратно загубен и като музикант, и като човек. Но небето има друг план. Въпреки огромного си творчество, този велик музикант малко знае за Бога и за вярата в Него. А мисията, която трябваше да му бъде възложена, беше величава. Хендел, според волята на Върховния Разпоредител на вселената, трябваше да предаде Словото на Бога чрез езика на музиката, да говори за Месия - Божествения Пратеник на земята, и тази музика да звучи през вековете. Хендел не беше готов да изпълни всичко това. Затуй трябваше да премине през "огнен" път: трябваше да разбере колко са неговите човешки сили, силите на тялото му. Ето, сега неговото тяло бе в мъртвешка неподвижност. Лекарите повтарят:"Колкото до човека Хендел - само по някакво чудо може да оцелее, обаче музикантът е загубен завинаги. Ударът е засегнал мозъка." Но Бог казва друго! Под тленната обвивка на тялото човекът носи безсмъртното зърно на Духа. Този дух Бог докосна, оживи го в умиращато тяло на Хендел и там дълбоко се раздвижиха неугасващи сили като горящи подземни води. Вътрешният човек у Хендел трябваше да живее и оживя! "Тялото му устремено започна да се откъсва от оковаващата прегръдка на смъртта. И първото, което той посещава в Екс /мястото на лечението му/, е храмът. Странно наистина - пише Цвайг - странно. Човекът, който не бе се отличавал с особена вяра, щом влезе в храма се почувствува завладян от безкрайното като никога дотогава. Особено когато се озова в галерията на органите. Ясни и чисти звуци изпълниха потъналото в мълчание пространство. Хората слушат удивени. "Нима друг път не бяха чули смъртен човек да свири така?"
Хендел свири като никой смърнтен, защото Божественият Дух го е докоснал. Оздравяващият музикант добре разбира това и продължава да свири с наведена глава и в дълбоко смирение.Така той благодари на небето, че отново може чрез езика на тоновете, който разибарт всички люде със сърцата си ,да говори не само с хората, но също и с Бога на вечността.
"Дошъл съм направо от ада" - казва той по-късно на удивените лондонски лекари. "Чудо, истинско чудо, само чудо." - мълвят те. Но това "чудо" може да бъде оспорвано. Едно знамение в човешкия живот не е най-същественото. Това "чудо" лекарите и самият Хендел дори, можеха да го приемат като "медицинско чудо" или чудо на неговата изключителна жизненост. Душата на Хендел трябваше да се разтвори. Тя трябваше да стане годна да възприема онова, което ще достига до нея, за да го предаде на другите. След физическото чудо/телесното оздравяване/, трябваше да дойде духовното просветление. И затова идва нова огнена бариера по неговия път. Условията са против него. Избухва война В Испания и хората се събират по площадите, вместо да слушат музика. През 1739 г. над Лондон бушува сурова зима. Студът сякаш сковава душите на хората. Дълговете на Хендел се увеличават. Но най-страшно е отчайващото безразличие на хората. Цвайг отбелязва:"Постепенно мъжествената му смелост се разколебава. Изглеждаше, че отново пресъхва "свещеният извор" в дълбините на неговото битие. В отчаяние душата му стенеше:"Защо Бог ме възвърна към жвота, когато хората искат отново да ме погребат? Защо да живея, когато няма жажда да творя? Отвсякъде ме посреща ледено безразличие." Неведнъж той се застоява на моста на Темза, вглежда се в тъмните води и си мисли как с един замах да отхвърли тежкото бреме на тази пустота, ужаса на самотата, на чувството, че е изоставен не само то хората, но и от Бога.