25, 26 и 27 - ми Март

25, 26 и 27 - ми Март

25-ти Март

Трябва да призная, че имаше кът у мене, който пазех в тайна. Имах известни вързки, приятелства, дейности и занимания, които желаех да запазя за себе си. Всякога притварях вратата за там. Скривах всичко старателно от очите на другите, защото знаех, че не всичко беше за показ. Сега все повече се срамувах от тези мои прикривани дейности и потръпвах дали всевиждащите очи не ще съзрат и това "сенчесто място" в сърцето ми. Но ето, че Този до мен се отправи точно в онази посока. Направих неволно усилие да Го спра. "Не позволяваш?" - чух гласа му повелителен и строг. - Желаеш да потулиш нещо, което друг не трябва да види? Но как ще го скриеш? Не усещаш ли, че се носи мирис на плесен? Там нещо гние." Помислих си:"Няма да му дам ключа? Там съм съхранил неща, които дири и Исус не трябва да види." "Добре!" - каза Той прочел мислите ми. И се обръна отдалечавайки се. Случи се най-страшното за онзи, който е срещнал и обикнал Христос - да усетиш как Неговото присъствие се оттегля от теб! Тогава изтичах, настигнах Го и му рекох:"Ето ключът за тази стая на сърцето ми. Вземи го, Господи, но влез там сам. Очисти я Ти... Аз нямам сили да направя това." А Той отговори:"Щом ти сам желаеш, нека Духът работи и в това усойно място. Нека просияе чистота над него, слънцето да го огрее, та да прозвучи и оттам радостна песен." Намирах се в някакво необикновено състояние. От една страна плътското у мене стана причина да притърпя своята самокритичност, а от друга - сякаш духът ми просветляваше, ставаше моя по-активна част, побеждаваше... Любовта на Онзи, с Когото вървяхме заедно, ме изпълваше със сила.
След всичко, което видях и чух, аз си мислех:"Зная вече как трябва да се преустрои моят вътрешен човек и как моето сърце ще стане дом на Христос." И започнах работа сам. Някаква човешка самонадеянаст ме изпълни. Но защо резултатите от моя труд не бяха такива, каквито очаквах? Току-що успявах да изчистя една от стаите на моя вътрешен дом, другата се замърсяваше. Докато разчиствах втората, първата пак беше нечиста. Аз искренно желаех да поддържам едно чисто сърце и да водя живот на посвещение, да живея като човек, който е сключил завет с небето. Но моите усилия се сблъскваха с човешката ми немощ. Искаш, желаеш, копнееш нещо, а силите не достигат. Уморен, огорчен и отпаднал един ден извиках в молитва:"Ако е Твоята воля...Освети! Искрено се трудих, Ти знаеш, упорито, но не успях да направя всичко, което зная, че трябва да сторя. Помогни ми, Господи, не мога сам." И отново чух гласа Му, някъде издалеко, но и вътре в мен:"Да бъде! Нали Аз затова дойдох?"

26-ти Март
БОГ И ДНЕС ОТГОВАРЯ НА МОЛИТВИ

Преди да отпътува за дълго пътешествие по Тихия океан, един морски офицер казал на своите близки приятели:"Молете се за мен!" Като че ли предчувствувал някаква беда. Отплавал. Когато бил сред океана, телеграфистът получил много тревожна радиограма:някаква гигантска вълна, подобна на плаваща планина, се движела с голяма бързина в тяхна посока.
Няколко плавателни съда били потопени. Корабът, с който пътувал морският капитан, не можел да избегне вълната. Капитанът наблюдавал с далекоглед приближаването й, и мисълта му се връщала към деня на заминаването, когато той казва на приятелите си:"Молете се за мен!" Един от тези приятели на брега чул тревожното известие по радиото и предупредил, че техният брат по вяра е в беда. Събрали се без забава в един дом, за да следят заедно тревожните предавания за движещата се стихия в огнено моление за своя приятел. А там сред океанските води, огромната вълна приближавала кораба на този, за когото се молели - страшна, чудовищна. Нищо не можело да ги спаси. Но...ето, недалече пред кораба тази вълна-гигант, която се носела като плаваща планина, се разбила на няколко по-малки вълни, които стигнали до застрашения кораб, но вече без сила да го потопят. Как стана това? "Случайност." - ще кажат някои хора. Но тези, които на колене се вслушваха в тревожните сигнали за движението на чудовищната вълна, знаят защо стана именно така. Те знаят, помнят словата, които Исус каза на учениците си:"Защо се страхувате, маловерци? Ако имате вяра колкото синапено зърно, планини ще премествате."
Една отминаваща от този свят майка шепти със сетни сили:"Господи, дай ми тази последна милост - да видя моя син преди да склопя очи!" Тази майка е останала сама в малкия провинциален град. Единственият й жив син, инженер в едно строително предприятие, живее в София, но постоянно е на път по обектите. Здрачът се спуска над земята. Работният ден на инженера е приключил. Той може да се прибере по най-късия път в ергенската си стая, но тази вечер няма желание да бърза. Когато минава край един от големите жилищни блокове, чува гласа на едно момиченце, което извиква:"Мамо! Мамо!" От високите етажи се обажда млада жена и дава някакво нареждане. Инженерът подвига поглед. На балкона до младата майка той вижда и една "стара майка". Някаква предупредителна тръпка премина през тялото и душата му. В мисълта му се налага образът на неговата майка. Преминава от улица в улица, но безпокойсвото му се увеличава. Какво става с мен? - пита се в безмълвие той. Защо от родния град скоро не са се обаждали? Защо напоследък толкова рядко пишат? Защо не отговориха на последното ми писмо? Какво крият? Какво замълчават? Вълнението на сина прераства в тревога и той се отправя бързо към най-близката телефонна станция. Има някаква повреда по линията. Не успява да се свърже. Последният обилен сняг е изпокъсал жици и до следващия ден не може да получи връзка. Тогава, без сам да разбира, той вече крачи към гарата. Пристига в полунощ. Похлопва на близките си-непосредствено до техния дом, които "наглеждат" старата му майка. "Вуйчо, аз съм Марин - обажда се той на мъжа, който му отваря. - Какво става с мама?" "Защо какво става? - пита вуйчото- Ти от кого и какво си научил?" "От никого нищо. Но зная, че при мама нещо не е в ред. Имам някаква вътрешна тревога. Защо мълчиш?" "Болна е твоята майка. Залежа се милата..." А защо не ми се обади?" "Тя не позволяваше. Не искала да те тревожи.." "Жива ли е още? Или съм дошъл късно?" "Още диша, макар и слабо... Направихме чедо каквото можахме. Но на мен ми се струва, че те чака. Устните й все нещо нашепват." Синът повече не слуша. С няколко големи крачки, той се озовава в бащината къща. Леко отваря вратата, където майка му доизживява последните си часове. Приближава до леглото й... Чува едва доловимия шепот:"Кой ти каза, сине, че си отивам? Че очите ми искат да те зърнат за последен път?" "Бог, мамо... Ти моли ли се?" "Молих се..." Ти дойде... Благодаря Ти, Господи, че чуваш молитвите на майките."

27-ми Март
МОЛИТВАТА НА ЙОХАНА

Д-р Шулер е лекар в едно от по-големите селища на равна Холандия, но районът му обхваща още няколко малки села. При него идват болни по всяко време - през деня, в ранно утро или в късна нощ, и младият лекар никого не връща. Той изслушва оплакванията им, преглежда внимателно, учи ги как да си приготвят лекарствата от билки из полето, а като види износените дрехи на дошлия, казва му:"Сега няма да заплатиш нищо. Друг път..." Доктор Шулер обича и своето конче. След умората на дните понякога му говори:"Хайде, приятелю, разходи ме на воля из тези равнини."
При една такава разходка конят го отвежда далеч в полето, където след сенокос група селяни са обкръжили някакъв човек, който им говори. Зад този чужденец стои селско момиче и с широк чадър му пази сянка от силното слънце. Това е пътуващ вестител на Христос, който говори просто, искрено и с такава вътрешна увереност, че косачите го слушат с увлечение и радост.
Спира се и д-р Шулер. Слуша. Отдавна такава здрава благоносна радост не е изпълвала душата му. Чува се и песен, която докторът е слушал през юношеските години в своя дом и селяните се пръсват в различни посоки. Останали са само той и момичето с чадъра. Д-р Шулер го наблюдава. Самата невинност е отразена върху лицето му. Вглежда се в тази чистота и сам не разбира, че това моимченце му става все по-близко като малка сестричка. "Как се казваш, малко момиче?" - пита той. "Йохана" - отвръща то и гласът му прозвучава като звън на далечна камбанка. "Дъщеря ли си на вестителя?" "Не, господине - отговаря момичето като го гледа и на доктора се струва, че потъва в ясната синева на очите му. - Ние с баба живеем в края на едно от тези села. Баба е недъгава. Лете помагам на селяните, за да се прехранваме през зимата с баба и козичката ни." Момиченцето разбира, че го слушата с желание и продължава:"Понякога е много тежко през зимните дни, но добър е Бог. Досега не ние оставил." И съвсем тихо добавя:"А понягока, господине, е било толкова тежко, че сами сме се чудели с баба как не сме умрели от глад когато зафучат ветровете и снегът засипе всичко."
Както разбира д-р Шулер, пътят на Йохана минава край неговия дом и те тръгват заедно. Кончето ги следва. "Често ли помагаш, малка Йохана, на проповедника?" "През топлите дни той ме вика да му пазя сянка с чадъра, че не е вече млад." "Получаваш ли нещо за труда си?" "За такъв труд, господине, как ще приема пари? Селяните, на които говори, платиха ли му?" "Така, занчи... Ти му помагаш?" "От цяло сърце му помагам. Ако не беше баба и козичката ни, няма да се отделям от него, ама... не мога!" "Стигнахме до моята квартира, Йохана. Запомни тази къща. При каквато и да е нужда ме потърси без да се стесняваш. Все нещо ще ти помогна." "Колко си добър, господине - отвръща тихо момичето. - Няма да забравя, ако някога ми стане много тежко."