16, 17 и 18 Май |
По тясната пътека - Май | Главна |
16-Май
СВИДЕТЕЛИ ЗА БОГА В НАШИТЕ ДНИ "Докато други носеха сабята, Той носи кръста." Толкова много се е говорело и писало за лекаря и човека Алберт Швайцер и все пак малко е познато онова, което той направи в живота си. Алберт Швайцер... това преди всичко означава служение на Бога чрез служба на човека - брат с любов до себеотрицание. На тридесет години е, а вече е медународно известен като богослов и музикант. Той е най-добрият интерпретатор на Бах в Западна Европа. Пред прага на една блестяща кариера той решава да се откаже от своето многостранно житейско поприще, за да даде живота си в служба на другите. Швайцер отхвърля всяка лична амбиция и решава да получи и трети докторат - по медицина, за да отиде в Африка като лекар-мисионер. На приятели, които го отклоняват от решението му, той отговаря:"Няма герой на действието, а само на себеотрицание и страдание." КАК СТАНАХ ДОКТОР В ГОРАТА /Из "Край девствената гора" от А. Швайцер/ Аз напуснах професорския си пост в университета в Страстбург, напуснах своята литературна работа и любима музика, за да стана доктор в Екваториална Африка. Как стана това? Бях чел за живота за жалкия живот на местното население в девствените африканаски гори, бях чул за тях от мисионерите и колкото повече мислех за това, колкова по-странно ми се виждаше, че ние, европейците, така малко се смущаваме поради нуждата от голяма хуманитарна работа в далечните страни. Притчата за богатия и Лазар ми изглеждаше казана точно и направо за нас. Ние сме богаташа, защото чрез напредъка на медицинската наука знаем много за болести и епидемии и имаме толкова много средства да се борим срещу тях. А там сред непрестъпните гори седи Лазар - черните хора, които страдат от болести и епидемии, може би по-страшни от тези при нас. И точно както богатият съгреши към Лазар, който седеше на вратата му и не му помогна, така и ние грешим към бедните хора на нашата врата. Кой може да опише неправдите и жестокостите, които тези хора са претърпели от европейците? Кой може да измери мизерията, причинена между тях от това, което ние - цивилизованите, "културни" европейски жители, сме им пренесли: - алкохолни напитки, болести, по-ужасни от техните, нищета, безмилостна и жестока експлоатация на техния труд, търговия с роби... Ние и нашата цивилизация сме в голям неизплатен дълг към тези цветни наши братя. И това, което понякога правим за тях, е нещо като милостиня. Не подхвърляне на милостиня, а да им помогнем с всичко, което можем и имаме, е наш дълг и то свят дълг! Каквото и да им дадем, то не е наша милост, а изкупление. За всеки "бял", който е сял там поражение, някой друг трябва да отиде и да даде помощ. И когато ние сме извършили всичко, което е в нашите сили и възможности с любов, пак няма да сме изкупили дори една хилядна част от нашата вина към тях. Движен от такива мисли завърших медицина през 1913 година. По време на учението ми моята съпруга се бе подготвила вече за милосърдна сестра. Същата пролет ние поехме пътя за Екваториална Африка край река Огоу. 17-Май Eто ги в Ламбарин. Сред девствената гора се очертава фигурата на музиканта, философа и мисионера-лекар:висок снажен мъж, "с мускули от желязо", тъмни коси и очи. туземците се отдръпват неволно пред неговата внушителна осанка, но усмивката, която разведрява лицето му, искреността, съчувствието, разбирането на другия, заедно с топлото му братско чувство и мила простота, спечелват бързо сърцата им. Госпожа Швайцер е негов достоен помощник. "Защо избрах Ламбарин? - пише в книгата си Алберт Швайцер. - Бях чул от мисионери, че там има голяма нужда от лекар поради голямата разпространеност на сънната болест. Там имаше парижка евангелска мисия. От нея поисках само мисионерско поле за дейност - да съградя болница." Разходите за тази болница остават за негова сметка. Всичко, което е получил от концертите на орган, хонорарът от книката за Бах преведена на немски, френски и английски - всичко е вложено за изграждане на болнична сграда, инвентар и медикаменти. Един изоставен курник за кокошки е първата му клиника. "Наредих няколко полички около стените - пише Швайцер - поместих едно походно легло, покрих най-големите мръсотии с вар и се чувствувах повече щастлив. Бях доволен, че не работя вече на открито, макар че в малкото помещение беше задушно/нямаше прозорци/. Но когато бурята идваше и чувах дъжда да чука по покрива, без да пренасям всичко аз можех да продължавам работа. Моята съпруга е навсякъде: като домакин, като лаборант, сестра и асистент при операциите. Атмосферата тук е влажна - отбелязва д-р Швайцер - и лекарствата могат да се запазят само в шишета и тенекиени кутии, затворени добре. Моята работа се затруднява много от факта, че в курника мога да съхранявам само малки количества лекарства. О, кога желязното здание за болницата ще бъде привършено? Дано това стане преди дъждовния сезон. В курника не може да се работи нито през зимата, нито през горещината. Тревожа се, че лекарствата не стигат. Пациентите са много повече, отколкото очаквах. А лекарствата са почти към края. Но Бог ще помогне!" 18-Май В Ламбарин обикновената средна температура н асянка пред дъждовния сезон е 28 - 30 градуса по Целций, а през сухия - 35 38. Това прави низините на Огоу мъчителни за европейците. След около година умората и анемията разклащат здравето, а след 2-3 години човек е вече негоден за работа и трябва да се върне в Европа поне за осем месеца. Швайцер пише:"Насекоми...насекоми... Тук нападат всичко. Колко време трябва да се губи за предпазване от тях. И трябва да признаем, че те ни надхитрят. Скорпиони също има много. Не можем свободно да пъхнем ръка в чекмедже или кутия. Необходимо е предпазливост. Друг сериозен враг са пътуващите мравки. Всичко живо по пътя им се унищожава. Тежка е борбата с тях, но ние се сражаваме храбро. Често се явяват и леопарди.. Ужасно е, че нашите черни братя крадат. И то не само онова, което ще им послужи. Това чувство - никога да не си сигурен, че няма да пострадаш от една най-глупава кражба - е почти отчайващо. Трябва да заключвам всичко. Слънцето в Ламбарин - отбелязва д-р Швайцер - смущава работата ни. Ако дори само един лъч минава през някои процепи и те огрява за пет или десет минути, можеш да получиш удар. И все пак какво са всички неприятности в сравнение с радостта да бъда тук, да работя и да помагам? Само да се види радостта на нападнатите от рани, когато те са изчистени и превързани... Това е достатъчно, за да направи живота тук достоен." |