7, 8 и 9-ти Май

7, 8 и 9-ти Май

СИЯНИЕ НАД СЕВЕРА
"А Господ е Духът
и където е Господният Дух,
там е свободата."
/2 Коринт 3:17/

7-ми Май

Докато в планините на Пиемонт, по долините на Франция и Германия, из Чехоморавската земя, Нидерландия и Швейцария пътят на Реформацията е белязан с кръвта на мъчениците, последвали Исус по апостолски, то в северните страни благата вест на Христос за човека, отговарящ на неговия висок небесен произход, намира мирен прием.
Във Витемберг следват много скандинавски студенти.Когато се завръщат в родината, те донасят реформираната вяра по домовете си. Народите на Севера, скромни, естествени, закалени в сурови условия отвръщат лице от блясъка, покварата и суеверната обредност и приветствуват чистите истини на Евангелието.
По това време Дания ражда син, чието име ще сияе с блясъка на северна звезда - Таузен. Още като дете мислите му се носят към големия град, където стотици младежи получават университетски знания.
Майката разбира всичко и внушава:"Иди в манастир, сине. Там има много книги." Таузен постъпва в манастир. От будните очи на монасите-учители не убягва чистотата на живота му, неговото трудолюбие и искреност, а един изпит показва, че той притежава таланти, които обещават голямо бъдеще.
Общото мнение е:"Таузен трябва да бъде образован." Не след дълго неговият духовен настойник му събщава:"Светата църква има майчинска грижа за даровитите си синове. Какво ще кажеш ако те изпратим да събираш знания в някой университет?" Младежът повдига поглед с благоговейна почит и изговаря бавно:"Аз?... В някой университет?" " В Нидерландия или Германия. Ти имаш правото да избереш." Младежът още по-широко разтваря очи. Наставникът се усмихва при радостната обърканост на ученика си:"Само не във Витемберг, момчето ми. Студентът на нашата църква не трябва да бъде сред тази еретическа отрова." Таузен се отправя към Кьолн - град-крепост на католицизма. Наблюдателен и дълбоко прозорлив, студентът вижда отблизо живота на учителите си и сърцето му възкопнява за нещо светло, чисто и свято. Между студентите в дълбока тайна преминават някакви странни брошури и се споменава приглушено едно име:Мартин Лутер. Такава брошура достига до Таузен. Студентът я поглъща както засъхналата земя поглъща влагата на благодатен дъжд. В младата душа пламва огнен копнеж - да се възползува от личното наставление на реформатора. Копнежът прераства в дръзновение. С риск да наскърби своите манастирски учители, дори да бъде лишен от издръжка, той се записва във Витембергсия университет.
Таузен се завръща в Дания. Явява се в манастира. Никой още не го подозира в еретизъм. Той също не желае да открие тайната си. Планът му е следният:без да възбужда предразсъдъците на другарите си, да ги поведе към по-чиста вяра и достоен живот. Довежда ги до Библията, тълкува им смисъла на Евангелските истини, представя им Исус като "път в светлина", като "врата за вечността", като "надежда за спасение". Гневът на игумена избликва като лава от огненото гърло на вулкан:"Ти нямаш ли съвест, млади човече? Вместо наука, събрал си еретическа отрова и най-безобразно я впръскаваш в душите на монасите. А ние градяхме надеждата, че ще бъдеш доблестен защитник на майката-църква!" И заповядва да бъде изгонен незабавно. Таузен е отпратен в друг манастир, ограничен в една килия и поставен под строг надзор. За ужас на неговите нови пазачи, много монаси скоро се изявяват като последователи на чистото Евангелско учение. През преградата на килията си "размирникът" е запознал манастирските си братя с Благата вест на Христос. Не след дълго е обнародван кралски указ, който дава покровителство на новото учение и Таузен благовествува свободно. Църквите са отворени за Благата вест, която Таузен неуморно изявява, не само чрез слова, но и чрез примера на своя живот. Хората на Севера възприемат с отворени души светлината на Евангелието. Новият Завет, преведен на датски език, се разпространява нашироко.

8-ми Май

И стунентите на Швеция, пили от извора във Витемберг, донасят "жива вода" на своите сънародници. Двама от водителите на шведското реформаторско движение - братята Олаф и Лаврентий, са синове на ковача Петри от Оребро. Те учат при Лутер в Маланхтон и ревностно предават на другите това, което са научили. И Олах, както и Лутер, събужда народа чрез своята ревност и красноречие, докато Лаврентий, подобно на Меланхтон, подпомага чрез спокойния размисъл на учен. Съпротивата не липсва. Католическите свещеници успяват да опълчват срещу тях невежеството и суеверието на народа. Олаф Петри често е нападан от тълпи и на няколко пъти едва спасява живота си.
Но за разлика от другите страни, братята Петри се покровителстуват от краля. Той високо цени тяхната искрена праденост и доблест. В това време шведският народ е под властта на римокатолическата църква, в бедност, измъчван от подтистничество. Лишен от Словото на живота, изповядващ една религия на външни форми, не ползуващ ритуали, които да дават светлина на ума и сърцето, народът се връща към суеверието и езическите обичаи на своите идолопоклонически предшественици. Разделението на воюващи партии увеличава общата бедност. Монархът на Швеция добре знае това и решава да не преследва делото за реформирана църква в духа на Евангелските изисквания. Дълбоко прозорлив, той приема с благодарност в сърцето двамата братя Олаф и Лаврентий Петри - с увереността, че Небето му ги изпраща, за да го подпомогнат в борбата срещу Рим.
Историческите сведения говорят:"В присъствието на монарха Олаф Петри дълбоко правдоподобно и аргументирано защити делото на евангелизирането. Той заяви:"Ученията на отците трябва да се приемат само тогава, когато са в съгласие с Библейските писания. А там те са представени просто и ясно, така че всички хора да могат да ги разбират. Христос е казал:"Учението Ми не е Мое, а е на Онзи, Който ме е пратил." /Йоан 7:16/
А апостол Павел добавя, че ако дори сам той би проповядвал друго Евангелие от това ,което са получили, да бъде отлъчен. /Гал.1:16/
Как тогава - питаше Олаф Петри - как някои се осмеляват да предписват догми по свое желание и да ги налагат като неща, необходими за спасение на човешката душа?"/Wylie b10 ch4/
Петри показва, че декретите на църквата нямат никакъв авторитет когато са против Божествените заповеди и потвърждава великия принцип, според който само Свещеното писание съдържа светите истини за вяра и живот. "Този спор, макар и да ставаше на не многолюдна трибуна - добавят историците - ни показва от какви хора се състоеше армията на борците за духовно пробуждане. Това не бяха нито невежи, нито сектанти или шумни полемисти. Това бяха чисти и безкомпромисни люде, изучили сериозно и задълбочено Словото на Бога, знаещи как да си служат с оръжията, които им дава Библията."
Като резултат от разискванията кралят приема реформите и малко по-късно народното събрание се изказва в негова полза. Новият Завет е преведен на шведски език от Олаф Петри и по молба на краля двамата братя започват превод на Стария Завет. Тъмнината на невежеството и суеверието се разпръсва, стопява се под живителната светлина на Евангелието. Освободена от римското подтисничество, шведската нация се издига до такава сила, каквато никога не е достигала и става една от най-сигурните крепости на Евангелското дело. Един век по-късно този малък народ бе единствен в Европа, който се осмели да протегне ръка за помощ на Германия през най-тежките борби на Тридесетогодишната война, да отблъсне римокатолическия натиск, да извоюва търпимост на вероизповеданията и възвърне свободата на съвестта в онези страни, които бяха приели Реформацията.

9-ти Май

СВЕТЛИНА НАД БРИТАНИЯ
"Кой ще ни отлъчи от Христовата любов?
Скръб или утеснение, гонение или глад,
голота, беда или нож? Не, във всичко това
ставаме повече от победители чрез Този,
Който ни е възлюбил."/1Римл. 8:35/

Най-старите исторически сведения свидетелствуват, че бритите - жителите на тази островна страна, приемат чистата апостолска вяра в Евангелието още през времето на Римската империя. Гонението на християните от римските езически императори в първия тъмен присътп на мрака достига и до тук. Много вярващи хора бягат от Англия и намират пристан в Шотландия и Ирландия. Навсякъде в тези страни хората приемат Евангелската светлина с отворени умове и души. Но католически Рим отдавна отправя поглед към Британските острови, решен да ги завладее духовно.
Англичаните имат право да отбележат много имена на свои синове, които издигат високо глас срешу домогванията на римокатолицизма, но протестът на Джон Виклиф е лумналият пламък, от който се ражда борбата за Евангелска светлина. Основното му понаване на философията на четиринадесетия век, през който той живее, му помага много, а чрез изучаване държавния и църковния закон е подготвен да вземе участие в голямата борба за гражданска и религиозна свобода. Още в колежа Виклиф се е срещнал с Библията. По-късно, когато разбира, че нито схолостичните науки, нито учението на римокатолическата църква могат да запълнят голямат празнота, която усеща в себе си, започва да я изучава основно. Предаността му към чистите Евангелски истини го довеждат до конфликт с тъмнината на заблудата. Изобличава тези, които са "заточили" Вечната книга и настоява пламенно Библията да бъде върната на народа. Друго зло, срещу което Виклиф води дълга и продължителна борба, е Орденът на просещите калугери, наводнили Англия. Той ги нарича "петно върху народното благосъстояние". Виклиф прониква до корените на злото и изобличава порочността на самата система.
Не след дълго мълнии от Рим се понасят към реформатора. Три були са изпратени до Англия, в които се настоява решително за смълчаване на еретическия учител. Но Онзи, Който бе казл на раба си още в древно време:"Не бой се, Авраме. Аз съм щит твой." /Битие 15:1/, отново простира ръка, за да закриля вестителя си.
След смъртта на папа Грегорий двама кандидати пак се борят за папския престол. Анатеми и обвинения хвърчат от единия към другия, потоци от кръв потичат за подкрепа на техните противоречиви претенции, нови престъпления, скандали... А в тихото уединение на своята енория Лутеруърд, реформаторът работи и отклонява погледите на хората от воюващите претенденти, като ги отправя към Исус Христос.
Не минава много и Виклиф открито заявява на сподвижниците си:"Благовестието не бива да остане затворено в Лутеруърд, а да се разнесе навред из Англия!" И организира група от скромни, чисти и предани на делото мъже, които поемат пътищата на благовестието. По-късно като професор по теология в Оксфорд словата на Джон Виклиф кънтят из университетстите зали. Студентите го наричат дружелюбно "евангелски доктор". И все пак най-голямото дело в неговия живот е превеждането на Библията на английски език.
Внезапно Виклиф заболява много тежко. Монасите ликуват. Те бързат към стаята му, за да чуят неговата изповед. Според историческата хроника представители на четири монашески ордена, заедно с четирима светски чиновници, окръжават "умиращия мъж". "Смъртта се чете по лицето ви - казват му те. - Покайте се за грешките си в наше присъствие, оттеглете всичко, което сте говорили против нас." Реформаторът слуша мълчаливо. Помолва болногледача си да го изправи на леглото и впил решително поглед към окръжилите го, с глас, от който те неведнъж са треперили, изрича:"Аз няма да умра! Аз ще живея и отново ще изобличавам злите дела на монасите!" Думите на Виклиф са пророчески. Той оживява, за да даде на сънародниците си най-мощното от всички средства против Рим - Библията, определеният от Небето посредник за освобождение, просветление и евангелизиране на народа. Работата е привършена. Сега вече реформаторът може да приеме всичко: затвор, клада... Той смирено заявява:"Благодаря на Бога за милостта Му, че ми даде дни, сили и живот, черз моя труд да проблесне за народа ни светилна. И тази светлина никога не трябва да угасне."
Отново се опитват да го принудят да замълчи. Три пъти го викат пред най висшия съд на кралството.Забравил себе си, той призовава своите слушатели пред Върховния Съд на Небето и мери техните софизми и измами с вечните истини. Историците отбелязват:"Силата на Божия Дух изпълваше залата. Думите на вестителя на Евангелското слово пронизваха сърцата ни като стрели от Божия лък. Обвиненията в еретичество срещу него той върна с убедителна мощ върху обвинителите. "С Кого мислите че се борите? - питаше ги той. - С един старец ли, единият крак на когото е вече в гроба? Не. Вие се борите с истината. А тя е по-силна от вас и ще победи!"
Животът на Джон Виклиф преваля. Неговата старческа ръка трябва да предаде другиму знамето на Евангелската правда. Но още веднъж преди това той трябваше да издигне това знаме. Истината трябваше да достигне до самото сърце на римокатолическата крепост. Виклиф е призован на папски съд в Рим. Реформаторът знае добре какво означава това. Историците отбелязват:"И той би отишъл в Рим, ако паралич не го порази. Той не може да пътува, но все още може да говори. Той диктува писмо до папата и в него открива това, което не би казал, ако лично застанеше пред римския съд. Ето редове от този документ:"Няма нужда човек да отива много далеч, за да търси короната на мъченичеството. Благодаря... Благодаря на Небето. Бог вложи словото на истината в сърцето ми. И постави ограда около мен, за да може това Слово да достигне до народа. Животът ми бе закрилян. Аз се появих всред мрака на средните векове като самата звезда над нашата Англия. Нямаше човек в моята страна, от когото бих могъл да се поуча в делото за освобождение от невежеството и парадната обредност. Пробуден бях като Йоан Кръстител да извърша делото си - вестителство на Христос. Каквото беше необходимо, дадено ми бе чрез думите на Бога, изявени като водителство и откровение в Библията. Това бе източникът на благословения, който Небето благоволи да даде на мене и около мене." Сега вече можеше да напусне спокойно тази земя. Тъй широко и дълбоко бе положена основата, че онези, които щяха да дойдат след него в Англия, нямаше нужда да я съграждат отново.