5,6, 7 -ми и 8-ми Януари

По тясната пътека - Януари

5-ти Януари "Аз съм Пътят..." От ранина до залез, от дните на младостта до късни старини човек търси пътя си сред подмолите и примамките на заблудата. Човек напряга взор, вижда някаква светлина, тръгва след нея, ликува за малко, а друг път отпуска уморено ръце, дълго страда и си казва:"Не, този не е истинския път". И тръгва по друга пътека. После по друга... Хиляди ценности протичат през пръстите на човешката ръка, но нито една от тях не оставя светла и трайна следа в душата. Когато не преминаваме набързо през живота си, а се вглеждаме/и в околната среда, и в себе си/, мислим, преценяваме, рано или късно откриваме, че с най-дълбокото и светлото от себе си сме търсили нещо "много важно", по-важно от всичко друго в живота ни - търсили сме и търсим своята пътека към най-верния път на живота, към онези върхове на истината, която може да даде най-висок смисъл и съдържание на един човешки живот. Понякога, когато не сме имали други мисли, освен как да преодолеем дребните грижи на всекидневието, това търсене не ни вълнува особено. Някои хора влагат много труд, преминават през борби, но силите им са стигнали да спрат до своя дом и да вложат цялата си енергия за преуспяване на своите деца. Други са употребили силите си за постигане успехи в различните области на човешката дейност:осъществяване самолюбивите си амбиции, постигане известност, признание на дарбите им. Достигнали са високо обществено място, материална обезпеченост. И се гордеят с постигнатото, доволни са от себе си. Подтикът на великото търсене е "заглушен" от от шума около тях. Приспан е на мекото кресло. Трета категория хора се трудят искрено и честно в целите си. Те търсят в някаква трескава болезненост пролуки към най-верния път. И в това търсене на значима цел се препъват, губят се из лабиринтите на живота без пътеводител. Хората търсят... Търсят с нещо да запълнят онази празнина, която подтиска света. Човечеството копнее за утеха, за мир. Затова през хилядолетията то сее опирало на много "опори", протягало е ръце към много кумири/които само си е издигало/, величаело ги е и им се е покланяло. Но когато вълните на живота издигнат застрашително ръст над нас, когато сме в някое жарещо страдание - покруса, разочарование, болести - нашите божества мълчат! Всички "надеждни" опори се оказват несигурни. Говорили сме и говорим повече от всичко за мир, а по света и днес има толкова горящи огнища на война. Измисляме прецизно изработени проекти за сигурност, а знаем, че сигурност няма! Защо? - питат се хората. Защото търсим сигурност, а нямаме здрава опора. От хилядолетия хората тичаме като подплашени деца ту към тази или онази пътека на човешките дейности и всеки път си казваме - ето това е пътят към единно човечество, което ще живее в разбиране, в радостите на своя мирен творчески труд. И все не можем да намерим "най-важния път". Все нещо не достига, за да удовлетвори човекът огнения копнеж на душата си. 6-ти Януари Разсъждавайки за "най-верният път" в живота на човека, известният евангелизатор Билли Греам споделя:"Една от пътеките, които сме избрали да следваме, носи название "Политическа свобода на всеки човек". В нашия век малко народи вече нямат политическа свобода, но станали ли са хората по-добри? Изчезнали ли са от нашия свободен живот проявите на корупция, предпочитания, ходатайства, силата на общественото ни положение, експлоатацията /нравствена и духовна/? В нашия век на изключителни научни, технически и културни постижения не срещаме ли лъжата във всичките й цветове/бяла, черна, розова/, завистта, притворството, ненавистта? Политическата свобода е нещо много ценно и важно - обобщава мислите си Греам - необходима е като ежедневната храна, но тя сама не може да ни даде такъв свят, за какъвто копнеят душите ни." Друг надежден път към върховната истина, която може да даде смисъл и съдържание на човешкия живот, се нарича образование. "Политическата свобода и образованието ще отведат човечеството към високи върхове" - така мислят мнозина. Билли Греам е американец и той говори с поразяваща откровеност за своята страна:"Днес ние сме едни от най-просветените хора в историята на цивилизацията. Но щастливи ли сме? Истината, суровата истина е, че главите ни са натъпкани със знания, но нашите сърца са празни. Най-блестящият от всички пътища - продължава Греам - беше наречен "По-висок стандарт на живота". Този път води през красиви многоцветни реклами, минава през блестящите коли /най-нов модел/, пез хладилниците, телевизорите, през тлъсти пилета в нови тенджери. Огледай се - продължава Греам - около себе си, мой сънароднико. Америка е страна, която има политическа свобода, високо, достижимо образование, висок стандарт на живота с "никелирана икономика". Но всичко, което сме постигнали, открило ли ни е защо живеем? Не! Когато ние стоим пред това, което сме извършили за поколенията, когато все повече откриваме тайните на природата и достигнахме Луната, загубваме ли поне малко от чувството у нас за празнота, за неудовлетвореност? Дали всички тези модерни чувства ни помагат да си обясним откъде идем? Къде отиваме? Защо сме тук, на земята? Могъщ закон на този свят е, че всяко празно пространство се запълва веднага. И празнината в човешката душа се запълва. Но с какво? Опитахме се да я запълним с образование, с наука, с култура, с по-добър стил на живота, с джазови мелодии, с първични негърски танци, задоворяващи глада на тялото. Имаме небостъргачи, барове.... Но все още сме празни. Защо сме празни? И този тих и настоятелен въпрос се носи над света. Питат се хората, а не се досещат да разгърнат страниците на великата книга, където ще прочетат "Аз съм пътят." 7-ми Януари Защо човек обича повече измамите, отколкото истината? На този въпрос не отговарят и мъдреците, защото измамата според тях е така неизбежна, както е сянката, която хвърля всеки осветен предмет. Ние сме преситени, преуморени от алчност и измама, от ненавист и желания на плътта и сме безпомощни да се изпълним с нещо по-добро. Ние може би сме разрешили основните проблеми на човечеството за хляба и свободата и крачим с гигантски крачки в техническия прогрес, достигаме далечни планети, но не можем да управляваме себе си, да се преборим с някоя наша обикновена човешка слабост или бодлив навик, не можем да живеем в единство и мир! Истината е, че човекът на нашето съвремие е всичко друго, но не и нравствено-духовна личност. Тогава? Измъченият, пренапрегнат, пренаситен на външен блясък човек, днес настойчиво пита:"Има ли изход? Къде е истината за живота ни? Има ли още някаква пътека, която не сме опитали? Кой ще ни даде ключа, с който ще отключим вратите на крепостните стетни, оградили народите и душите ни?". Питат хората, лутат се и не чуват онзи глас, който им говори:"Аз съм Истината". 8-ми Януари "Аз съм животът..." Още преди две хиляди години прозвуча над света гласът на Един, Който имаше власт и над материята и над човешките сърца, а една пробита от гвоздеи ръка показа "тясната пътека" нагоре и все-нагоре към върховете на Духа. Този, Който нямаше къде глава да подслони, избърса праха на древните писания и отправи огнените Си слова към "студените и обременените", към измъчените, към хората от кръстопътищата, към рибарите, земеделците, занаятчиите и митарите, за да им каже "Вие сте синове на светлината. Вие сте деца на деня." Разкри им онази мъдрост, която бе така необходима на човека да осъществи копнежа на сърцето си, да разреши огнени проблеми на живота. Даде на човечеството най-високата конституция, чиито закони - законите на светлината и любовта, чистотата, мирът и красотата са еднакво валидни за хората от всички народности ,от всички класи и раси. Там на планината, странният Галилеянин изрече слова, недостигнали дотогава до човешките души. Говори и им показа чрез примера на Своя живот благо, с доброта в мъдрост и надчовешки откровения, как трябва да живеят, за да имат онова, което човекът е търсил през хилядолетията - мир в себе си, чрез мир с другите в любов! Словата му бяха толкова ясни, чисти и светли, а така помрачавани през вековете, така снижавани, изкривявани и изкористявани, опошлявани и приспособявани към живота на човека през всички епохи - еднакво неразбирани и от отрицателите Му, и от онези, които нарекоха себе си християни. Учеше някога Великия Назарянин - Сина Човешки, едновременно могъщ и смирен, единен, но различен, според сърцата, които Го отразяват. Едни Го обикнаха и Го последваха през хилядолетията по "тясната пътека". Но някои от тях се умориха скоро и се върнаха... Други спряха в подножието на стръмнините, потърсили място "на завет", да прекарат дните на своя живот само в съзерзание на висините. Мнозина от тези, до които бе достигнала светлината на Словото, уплашени от трудностите по този път, който трябва да се преодолява, спираха до достигнатото духовно възвишение, за да задремят в някоя безбурна падина, снижили в живота си учението на Назарянина, приспособили го към климата на мястото, където бяха отседнали. Затворило себе си в крепостни стени, християнството на Средновековието затвори и за другите светлината на Евангелието. Народите трябваше да живеят в мрак. И това продължи повече от хиляда години. Ала Всевечният творчески Дух бдеше! Небесният Учител на Любовта и тогава не потрси учените, знатните, богатите. Изпълнени с човешка мъдрост, гордост, щеславие, те не можеха нито да съчувствуват на събратята си човеци, нито да бъдат съработници на смирения Назарянин.