1, 2-ри и 3-ти Февруари

1, 2-ри и 3-ти Февруари

1-ви Февруари

Учителят от Назарет пристига в страната на гадаринците, разположена срещу Галилея, близо до селото Курси, днес в развалини. Защо бе преплувал Той езерото? На този бряг, из запустелите гробове излиза едни гол мъж, обсебен от бесове. Лукавият му е дал сила да разкъса веригите, с които е бил обвързан. Този човек изтичва към Назарееца и вика високо:"Какво имаш Ти с мене, Исусе, Сине на Всевишния Бог? Моля Ти се, недей ме мъчи." Защото Исус беше заповядал на нечистия дух да излезе от човека. Исус го попита:"Как ти е името?" А той каза Легион, защото много бесове бяха влезли в него. Много бесове и излизат от него, след като Сина Човешки вдига ръка и получават милост да влязат в едно стадо свине. Цялото стадо се втурва към езерото и изчезва във водите му. Но хората от селото Курси се плашат вече от посетилия ги Назарейкски Учител. Те не търсят отговора на въпроса Кой е Той? За тях това беше човек, който подлуди свинете им. И какво ли още можеше да стори, ако остане между тях? И гадаринците молят Исус да си отиде.
Синът Човешки не се гневи. Вглежда се в освободения от бесовете. Той е облечен. Седнал е до нозете Исусови и Го моли, да го последва. Но тук става нещо необикновено. Исус бе призовал толкова много люде и те оставяха всичко, за да тръгнат към Него. Тук става нещо друго. Излекуваният моли Исус да Го последва, но седналият при нозете на Исус човек получава ясната поръка да остане там, където е, и като разказва за своето освобождение, да работи за "Царството Божие" сред този злочест народ - хора, погълнати от своя занаят, от грижите за хляба, от своята себична сметка, отдадени на свинете си. От огъня се боят те по-малко, отколкото от тази "въплатена любов", която дълбае бразди в самата плът, чисти и реже, прониква дълбоко... Те желаят да останат при своите свине. Гадаринските жители имат потомци през вековете, които повтарят техните думи:"Иди си, Исусе!" Грижата им не е малка - труд за хляба, за обществено място, за известност, за надмощие над другите...
Исусовият път Го изведе до Голгота. Кръст...рани...страдание!
Не, това не е за тях. Не е тяхна работа да стават светии.

2-ри Февруари
Тъжен е Исус. Може би страда ,че бе изплашил градинарите. Влиза в ладията, за да се върне на отсрещния бряг и вижда как идва към Него възпламененият и близък Нему род. Възрадва се духът Му. Сега Той няма нико да им откаже, на тези, които не се плашат от Него, а се притискат и не Му позволяват да крачи. Ето началникът на гинагогата Яир, пред когото хората се отдръпват. Яир "падна пред Исуссовите нозе" и Го моли да отиде в дома му, защото дъщеря му умира. Обаче навалицата около Исус е плътна. Той не може дасе придвижи. В това време Богочовека усеща, че сила излиза от Него и пита:"Кой се допря до Мене?" Една трепереща жена пада на земята. Болудувала е дванадесет години. Никой не й е помагал. Тя тайно се допряла до Исусовата дреха и веднага получила изцеление. Исус я гледа благо и казва:"Твоята вяра те спаси, иди си миром." Жената се изправя. Осмелява се да вдигне поглед към Изцелителя. И пак, само в няколко минути душите си проговарят. Той знае, че тази жена ще Го следва. Но изтичва човек на Яир и съобщава:"Дъщеря ти умира, не прави труд на Учителя." Исус потърсва погледа на Яир. Този ден е ден на нежност и на чудеса. "Не бой се Яире. Само вярвай." Ето какво иска и търси Този Небесен Пратеник - не боязън, а вяра! Яир и жена му въвеждат Исус в техния дом. След тях влизат само Петър, Яков и Йоан. Събраните около леглото прекъсват риданият, за да се надсмеят на Чужденеца Чудотворец, който иде след като всичко е свършено. Но Той рече:"Тя не е умряла, а спи." И като я хвана за ръката, извика:"Момиче стани!" /В стих петдесет и пет от осмата глава на Евангелието от Лука четем:"И върна се духът му, и то начаса стана..."/Лука 8:40-56/

3-ти Февруари

Назарейският Учител е в синагогата на Капернаум. Той говори:"Истина, истина ви казвам, не Моисей ви даде хляб от небето, а Моят Отец ви даде истинският хляб от небето, който дава живот на света."
А те Му казват:"Господи, давай ни винаги от този хляб." Исус отговоря:"Аз съм хляба на живота, който дохожда при Мене, няма никога да огладнее."
Учителят /чрез тези думи/ вече навлиза дълбоко в същността на това, което проповядва.Не вече пред жената на Сихор трябва да се разкрива Той, а пред лицето на своите врагове и на своите приятели. Той не се смущава и сега от виковете на фарисеите в синагогата, нито от шепота на неодобрение, който прекъсва думите Му. Той бе застанал сега пред тях с цялата Си любов и правда и ще отиде все по-далеч. Изумителните слова следват едно след друго:"Не роптайте помежду си. Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил и Аз ще го възкреся в последния ден. Истина ви казвам, който вярва в Мене, има вечен живот. Аз съм хляба на живота. Бащите ви ядоха манна в пустинята и пак умряха, а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него не умира.Който яде от този хляб, ще живее вечно, а хлябът, от който Аз ще му дам, е моето тяло, което ще отдам за спасението на света." Викове, ропот, въпроси, присмех. Тълпата е разделена "за" и "против" Него. А Той стои сред тях и ги гледа. И всичко чува. И всичко разбира - и изказаното и неизказаното. Но едно е ясно - пламъците, които с толкова труд беше запалил, започват да гаснат. И върху тези угасващи пламъци Небесният Пратеник продължава да пръска струи от Истината."Както живият Отец Ме е пратил и Аз живея чрез Отца, тъй и който приема Мене, ще живее чрез Мене!"
Много от последователите като чуват Неговите думи през този ден, казват:"Тежка е тази дума, кой може да я слуша?" И се отдръпват.
Роптаещата тълпа се разпръсва. За Сина Човешки не е необходимо да търси пустинята, за да се скрие за отдих. Изоставянето започва.
В мрачната синагога остават само дванадесет смутени мъже, които не намират думи. Учителят се вглежда във всяко лице и им задава един тъй човешки въпрос:"Да не искате и вие да си отидите?" Тогава Петър/Симон/, който вярва, че говори от името на всички, извиква:"Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на живот вечен." На тези слова, които трябвало да утешат Изоставения, не последва никакъв отговор. Дали наистина това очакваше Учителят им? Дали това беше отговорът, който Неговите ученици трябваше да Му дадат в този тежък за Него час?