19, 20 и 21 Април

19, 20 и 21 Април

19-Април
СВИДЕТЕЛИ ЗА БОГА ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВНИЯ МРАК

"На греха нощта е тъмна,
бясно там вълна бучи,
търси брод душата морна
и спасителни зари..."
За първи проблясъци в годините на средновековната духовна тъмнина във Франция може да се говори преди още да е познато името на Мартин Лютер. И в тази страна Всевечният дух на Бога работи - осенил е ума, душата и сърцата на люде, които да предадат тази светлина на другите. В пътят през мрака на кладите, през гилотините и бесилките, през кървавата "Вартоломеева нощ" с огнени букви трептят имената на верните синове на светлината във Франция. Старецът Лефевр - ревностен римокатолик, професор от Парижкия университет, се среща с Библията. Просветлен от потока светлина, която нахлува у него, разбира, че не може да я спира, изявява я на младите хора, които слушат жадно думите му:"Ако ти си член на Христовата църква, то ти си част о Неговото тяло, а щом си от Христовото тяло, тогава ти носиш от Неговата Божественост, защото пълнотата на Бога обитава в тебе. Ако хората биха могли да разберат тази привилегия, колко чисто и свято щяха да живеят те и колко нищожна би им се виждала всяка слава от този свят, сравнена с вътрешната слава, скрита за плътските очи!" Лефевр, старецът, изрича тези слова още през 1512 година. Отминава той от тази земя не без следа. Делото продължават неговите ученици меду които особено ярко се очертава Вилхем Фарел.
Фарел е възпитан от родителите си в сляпа римокатолическа вяра. По-късно той повтаря думите на ап. Павел:"Като фарисеин съм живял според най-строгото учение на нашата вяра."/Деяния 26:5/ Предан до фанатизъм, той гори от ревността да унищожи всички, които се противопоставят на църквата. Сам признава:"Аз скърцах със зъби като разярен вълк, само когато чуех някой да говори против волята на папата." Неуморим в своето обожание на светиите, заедно с учителя си Лефевр обикаля църквите на Париж, моли се пред иконите и ги обсипва с дарове. Но тази ревностна преданост на "обредната вяра" не дава мир на душата му. За това Фарел приема като глас от Небето думите на реформатора, учителя си професор Лефевр:
"САМО ХРИСТОВИЯТ КРЪСТ ОТВАРЯ НЕБЕТО."
Фарел приема с дълбока радост истините на Евангелието в новата светлина. Тази светлина го озарява, той се освобождава от робуването на предания, ритуали и догми и преминава "в свободата на Божиите синове". Вместо с жестоко сърце на "свиреп вълк", той започва дейността си на пламенен изявител на Христа. И докато Лефевр продължава да пръска от лъчите на Вечната Светлина сред своите студенти в Парижкия университет и своите отбрани верни ученици, Вилхем Фарел излиза из университета, за да прогласи чистите Евангелски истини публично. Благословен от Небето е неговия труд. Прънатите семена прорастват, укрепват и дават плод. Епископът на епархията от областта Мо се присъединява към делото, което дръзновено изявява Фарел. Също идват и много известни учители от училищата. Обновената чиста вяра в Евангелието печели привърженици от всички класи на обществото - от занаятчиите и селяните до бароните. Сестрата на Франциск 1-ви, Маргарита Наварска, приема реформираната вяра.
Делото на реформацията бележи бързи успехи. Епископът от Мо работи ревностно в своята епархия и наставлява както клира, така и народа. Той желае да даде Библията на своите хора и скоро това се осъществява. Лютер започва превеждането на Новия Завет и почти в същото време, когато Лютер издава Писанията на немски език във Витемберг, Новият Завет е преведен и на френски в Мо. Епископът не пести нито труд, нито средства, за да го разпространи във всички свои енории и скоро селяните притежават Евангелието. Ето какво говорят историческите данни:Тези души приемаха Небесната вест също както уморени пътници приветствуват воден поток. Вечер вместо да се събират по кръчмите, те се отправят към домовете си, за да четат Евангелието, да се молят по домашните олтари, да пеят химни.
Промяната във всички страни на всекидневния живот бе явна-издигащата и възраждаща сила на Благата вест за живота пролича в техния живот. Скромни, чисти, любещи, те бяха живи свидетели за онова, което Евангелието може да извърши в искрените и верни души. Запалената светлина в Мо разпръсва лъчите си далеч. Числото на обновените души расте всеки ден. Ентусиазирани от тези успехи работниците - реформаторите се надяват, че Франция ще бъде спечелена за Евангелието.

20-ти Април
Тъмните сили в поднебесната са будни! Всяка светлина е процеп в царството на мрака. Те бдят и чрез проводници - човеци вършат своето разрушително дело. Светлината, разпръсната от Мо, предизвиква гневен и жесток изблик на официалната църковна йерархия към всяка осветена душа. Изпити на вярата и гонения очакват учениците на Христа, неговите живи свидетели през Средновековието във Франция. Обуздаван за известно време от краля, който ненавижда тесногърдия фанатизъм на монасите, набраният гняв се излива със страшна сила. На епископа от Мо е поставен въпроса:"Отричане или огън!" ."Този мъж може би се надява - пише историкът - че ще бъде все пак по-полезен ако е на земята, отколкото в земята, и приема да живее." Но хората, на които бе свидетелствувал, остават твърди. Тези верни деца на светлината говорят с думи и с живия пример на своя живот. Говорят и от горящите клади. Когато изгарят един такъв Христов свидетел, присъствуващите споделят:
"Тези хора продължават да говорят. Ето те ни говорят и сега и ние ги слушаме, а в дни на мир не бихме чули тяхното свидетелство." Не само смирените и бедните се осмеляват да дават свидетелство за Христа сред презрение и страдания. И из замъците има благородни души, които уважават истините на Евангелието повече от чина си, униформата , дори от живота си. "Дворянските дрехи покриват по-благородни и храбри сърза, отколкото мантията и митрата на епископите." Историята съхранява в страниците си името на такъв храбър рицар - Луи дьо Беркен. Един негов съвременник е обрисувал не с багри и четка, а с перо и слова неговия портрет"
"Беркен беше крайно ревностен пазител на римокатолическите наредби, посещаваше всички богослужения и проповеди...и като корона на своите добродетели презираше реформаторските писания на Лютер."
По-късно историците рисуват чрез факти същия портрет:"Воден от Небесния Промисъл към изучаване на Библията, Беркен бе учуден когато намери в нея не учението на Рим, а онова, което учеха реформаторите."/Wykie,b13,ch9/
Наричан "най-ученолюбив между френските дворяни", закрилян от краля поради героичната му ревност, красноречие и рядка смелост, мнозина се надяват, че Беркен ще се изяви като бъдещ реформатор на родината. Теодор де Вец казва: "В лицето на Луи дьо Беркен Франция ще има един втори Лютер, ако той би намерил в лицето на Франциск 1-ви втори Курфюрст." Римокатолиците съскат свирепо:"Той е по-лош от Лютера!" И го анатемосват като еретик, а после го лишават от свобода. Но Луи Беркен е освободен от краля. Франциск 1-ви се колебае между Рим и реформацията, като ту ограничава, ту насърчава дивата ревност на монасите. Три пъти Беркен е затворник и три пъти е освобождаван от краля, който отказва да го предаде на злобата и яростта.

21-Април

Луи дьо Беркен е предупреждаван многократно за опасностите, които ще срещне по пътя във Франция, и е съветван да последва примера на тези, които са намерили сигурност в доброволно изгнание. Еразам Ротердамски - този велик ум на Средновековието, " на когото при целия блясък на ученост му липсва онова морално величие, което подчинява живот и чест на истината", пише на Беркен:"Искай да бъдеш изпратен като посланик в някоя чужда страна, иди и пътешествувай из Германия. Познаваш Беща и подобните му:той е хидра с хиляди глави, която хвърля отровата си на всички страни. Твоите противници се наричат "Легион". Ако делото ти би било по-добро дори от това на Исуса Христа, те няма да те оставят, докато не те унищожат жестоко. Не се уповавай твърде много на кралското покровителство. За всеки случай, не ме излагай пред Богословсия факултет."/Wylie,b13.ch9/
Ревността на Беркен се увеличава с нарастващите опасности. Не само проповядва Евангелието, но и изобличава заблудите. Обвинението на папистите, че е подбудител на еретичество, той хвърля върху самите тях. Най-дейни негови противници са учените и монасите от Сорбоната-богословския факултет при Парижкия университет, един от най-висшите църковни авторитети за цялата нация. От писанията на тези доктори и професори Беркен извлича дванадесет положения, които обявява публично за "противни на Библията" и следователно еретически, и се обръща към краля с молба той, самият монарх на Франция, да бъде съдия в диспута/обсъждането им/. Засегнатите се виждат надвесени над ямата, която сами са изкопали за Беркен, и ужасени се питат как да се спасят.
Същевременно духът на злото и отрицанието работи неуморно. При ъгъла на една улица е намерен обезобразен склуптурен образ на Дева Мария. Тълпи се трупат и обсъждат с възмущение стореното. Кой е извършил това кощунство? Прекалената ревност или провокация? Всичко остава в тайна. Явява се особено благоприятен случай, който може да бъде използуван за удар срещу реформаторското дело. И тази възможност не е пропусната."Това са плодовете на учението, проповядвано от Беркен! - чуват се настойчиви гласове. - Благодарение на това лютеранско съзаклятие всичко отива към провал:религия и закони, дори самият трон."
Беркен е задържан отново. Кралят отсъствува от Париж и монасите действуват свободно. Реформаторът е осъден на смърт. Поради опасност от ново височайше покровителство, присъдата трябва да бъде изпълнена в същия ден, когато е произнесена. През обедните часове Беркен е заведен на мястото на екзекуцията. Събират се огромни множества. Историкът отбелязва:"Уплаха, негодувание, презрение и омраза се четяха върху много лица. Само върху едно лице нямаше никаква сянка. Жертвата явно мислеше за неща отдалечени от всичко, което ставаше в тези часове. Беркен усещаше Божественото присъствие. Грозната кола, върху която стоеше, свъсените лица на неговите гонители, смъртта-като че нямаха значение за него. Онзи, Който живее, Който е жив завинаги и има ключовете на смъртта и ада, беше пред него.
Лицето на Беркен блестеше в небесна светлина и мир. Бе облякъл най-хубавите си дрехи. Той ще засвидетелствува вярата си в присъствието на Царя на царете, затова нищо не трябва да засени неговата радост.
Процесията се движеше бавно през изпълнените с хора улици - продължава историкът. - Всички бяха учудени, смутени от спокойствието, мира и радостния триумф на неговия поглед и държане. На кладата Беркен се опита да отправи няколко думи към народа, но монасите, като се страхуваха от резултата, започнаха да се провикват, а войниците да дрънкат оръжията.
Така в хиляда петстотин двадесет и девета година Сорбоната, най-висшият литературен и богословски авторитет на Франция, запуши на ешефода последните думи на един умиращ."/Wylie.b13.ch9/