10, 11 и 12-ти Април

Главна

10-Април СВИДЕТЕЛИ ЗА БОГА ОТ РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ В самата Италия - седалище на папския престол, върховната римокатолическа власт среща открита съпротива от такива свободни християнски общества, за които е казано:"Вие сте потомци на пророците и наследници на завета, който Бог направи с бащите ви." Но идва време, когато Рим изисква решително подчинение. Пиемонтските християни се борят против посегателството на свободата на съвестта, но силата на Рим ги сломява. След несполучливи борби една част от тези свободолюбиви общества, притиснати жестоко, се подчиняват с дълбоко вътрешно негодувание. Други открито отказват да приемат авторитета на папата. Решени да запазят простотата и чистотата на Христовото слово, напускат родината ииздигат знамето на чистата евангелска вяра в други страни. Трета част от тези общества напускат низините на Италия и се оттеглят в Алпийските уединени високи равнини и скалисти крепости, за да запази "вярата веднъж завинаги дадена на светиите." Не гордата йерархия на "непогрешимия" папа, за тях е истинската Христова църква, на която е отредена върховната мисия да пази свято съкровищата на истината. Тези чисти души, стотици и стотици години преди Реформацията притежават Библията в ръкопис на своя роден език. И понеже имат неподправена истина, това ги прави особен обект на омраза и преследване. И докато над Европа тегне плътен мрак, сред високите алпийски крепости, прибежище на преследваните, горят неугасими огнища. Историците отбелязват:"Бог беше приготвил за народа Си едно светилище, отговарящо на могъщите истини, които му бяха поверени. За тези верни изгнаници планината е символ на непоколебимата правда. Бащите сочат на децата си висините над тях, учат ги да разбират тяхното неизменно величие и им говорят за Онзи, в Когото няма промяна и Чието слово е твърдо като гранитните върхове." Тези прокудени са се научили да обичат мълчаливите символи на Божественото присъствие. Никога не роптаят при трудностите, не се чувствуват сами сред алпийската самотност. Те благодарят непрестанно, че небето им е дало убежище от гнева и жестокостта на тези, които упражняват нечовешка тирания все в името на Христос. Радват се на свободата, че могат да се молят под открито небе в неръкотворния храм на Бога - природата. И когато издайническо око ги проследи там горе, крепостта на скалите е сигурна защита. От някоя висока скала те пеят химни на Бога и римските войници не могат да смълчат техните песни. Тези чисти "деца на Бога" с упорито търпение работят за хляба си. Докато младите се приучават на труд, развитието на ума им не е пренебрегнато. Тези люде знаят, че Бог е определил живота на земята за едно училище, че всичките им сили и дарби са от Него, затова талантите /дадени всекиму/ трябва да бъдат разработвани и усъвършенствувани. От училищата в Алпите даровити младежи са изпращани в градовете долу, за да бъдат обучавани. Там/знаят бащите и учителите им/тези млади хора ще се сблъскат с подмамващия фалшив блясък на светските порядки, затова тези младежи са обучени още от детските дни как да преодоляват примамките успешно. Техните духовни служтели следват примера на своя небесен Учител, Който дойде "не да Му служат, но да служи." Те не само проповядват Евангелието и наставляват младите. Докато другите науки не остават пренебрегнати, Библията е главният предмет за изучаване. Младите преписват Писанията. В дълбоки тъмни подземия, при светлина на свещи, неуморно се преписва стих след стих, глава по глава. И откритата воля на Бога блясва като пречистено злато. 11-Април Над тези верни свидетели за Бога бди Божествения промисъл. Библията трябва да бъде учебник за цялото човечество. Тях са ги учили бащите и майките им и те сега учат децата си, че подобно на скрита под повърхността на земната мина, богата на залежи, чийто съкровища се разкриват само на онези, които копаят неуморно дълбоко и все по-дълбоко, така и Светото писание притежава съкровища на истината за живот, който се откриват само на чистия, смирен и верен търсач. Тези хора са научили и още нещо:Христовия Дух е мисионерски Дух! Първият подтик на едно обновено сърце е да предаде като факел светлината, която е получил. Историкът отбелязва:"Те чувствуваха, че Христос изисква от тях значително повече, отколкото само да запазят чистите истини на Евангелието за своите църкви и общества. Те носеха у себе си чудната увереност, че им е отредена сериозна отговорност - да просветне светлината и между онези, които са в тъмнина." Затова и духовните им работници са обучавани като мисионери. И когато истинската светлина озари умовете и сърцата им, те извикват с радост:"Христос е моят Спасител и Учител, кръвта Му моя жертва, олтарът Му - моя светлина!" Така те доверчиво слагат ръка в ръката на Исус и нозете им се закрепват към Вечната скала." Всеки страх от смъртта, от гоненията и от Рим изчезва. Така подготвеният вестител-мисионер поема по прашните пътища. Понякога той ще извади от тайните джобове на дрехата си трепетно пазен ръкопис на откъс от Евангелието и в потайно място ще пояснява съхранените истини в тези редове пред една душа. Друг път пред малка група ще покаже чистия бликащ извор на живата вода и ще им прочете думите на Исус, отправени към самярянката:"Водата, която Аз ще дам, ще стане извор за вечен живот." Синът на високата планина говори...Радост, удивление, светлина трепти по лицата на тези, които слушат. И така по цели нощи. Понякога този "светъл друмник" го посреща и изпраща мълчание, друг път парещи ръце стискат до болка ръката му, а той се е научил да разбира какво му говори това огнено ръкостискане. Нерядко той чува и думите:"Ще приеме ли Бог и моята жертва? Ще просветне ли светлината Му и в моето сърце? Ще протегне ли Той ръка на милост и към мене?"Тогава вестителят прочита отговора:"Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и ще намерите покой за душите си." Странна сила се крие в тези слова. Те прозвъняват в душите като звън на утринна камбана, която зове... И се чува радостен отклик:"Значи аз мога да дойда при Исус такъв, какъвто Той ме знае, не свят? И Христос не ще отхвърли моята молитва?" Тези озарени души се връщат по домовете си, за да повтарят, до колкото могат, новата си опитност на другите. Вестителят продължава своя път, но неговото смирение, предаността и ревността му, неговата детска простота и жанр оставят назаличима следа. И когато той вече е поел по прашния, или кален, или скован от мраз път, след него се чува благоговеен шепот:"Да не би да беше ангел от небето?" В повечето случаи те не го виждат вече. Вестителят за Бога е преминал в други страни или прекарва дни и години в някоя незнайна тъмница, а може би костите му само са останали да се белеят на мястото, където е свидетелствувал за истината. Но думите, отгласът на словата му вършат делото си в измъчените човешки души. В работата на тези смирени пътници папите виждат много сериозна опасност за римокатоличеството. Самото съществуване на тези, които пазеха чистотата на Евангелското слово във време, когато се продават "опростителни писма" за греховете на хората, църкви биват анатемосвани, светли умове обявявани в еретизъм, а папата укротява гордостта на монарсите, самото съществуване на тези чисти души и тяхното дръзновено, огнено служение е живо свидетелство против тези, които вършат беззакония в името на Христос. И отсъждат:"Да бъдат заличени от земята!" Започват кръстоносни походи срещу този тих, дълбоко вярващ и миролюбив "Божий народ" в планинските им домове. Инквизитори тръгват по техните дири. Опустошени са плодородните им полета, помитани са църквиците и жилищата им. А те се защищават в планинските с икрепости, оградени от вековни гори и скалисти върхове. Историците пишат:"Единствената им вина беше, че се трудеха да живеят с вяра в Христос. Срещу това обвинение - продължава историкът - беше издаден папски едикт, в който се осъждат като еретици и ги предават на огън и меч. Лично папата нарежда:"...Ако тази зложелателна и гнусна секта на злонамереници отказва да се отрече, да бъде смазана, както се смазват отровни змии." /Wylie, b. 16,ch 1/ 12-Април СВИДЕТЕЛИ ЗА БОГА ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО ГЕРМАНИЯ В голямото реформаторско движение за духовното пробуждане на народите и очистване на църквата от обредност, догми и суеверия, през 16 век ярко се откроява името на Мартин Лютер. За него в историческите хроники четем:"Ревностен, ентусиазиран, благочестив, боящ се само от Бога, признаващ за база на вярата само Библейските писания, Лютер, воден от Божествения промисъл, дойде да работи за реформа в църквата и просветление духовно на света." Лютер се ражда в бедност, в скромния дом на еидн немски земеделец - интелегентен, деятелен, честен и решителен в своите убеждения. Неговото здравомислие го предупреждава и той е недоверчив към монашеския живот, затова се огорчава, когато неговият син Мартин отива в манастир без да е искал разрешението му. Мартин постъпва в Ерфуртския университет. Там, в голямата библиотека, намира латинска Библия. С една смесица от чувства, страхопочитание и учудване прелиства страниците й. С тръпнещо сърце чете думите на живота, спира от време на време и възкликва:"Ако Бог ми дадеше една такава книга да бъде моя, собствена..." лъчи от светлината откриват на разума му съкровището на истината и Мартин закопнява да се освободи от всичко, което сковава неговия дух. По-късно пише:"Аз бях благочестив. Ако някой монах някога можеше да спечели небето чрез монашеските дела, аз сигурно щях да имам това право." Мартин Лютер е ръкоположен за свещеник. Напуска манастира, за да заеме професорска катедра във Витенбергсия университет. Изучава Библията на оригиналните езици. Пленява слушателите студенти с красноречието си. Яснотата и силата, с които представя истините на Евангелието, убеждават разума, а пламенността му докосва сърцата. Удава му се да посети Рим. И когато вижда седмохълмовия град, обхванат от някакво непреодолимо дълбоко чувство той се спира, коленичи на земята и извиква:"Свети Риме, проздравявам те!" Но когато броди из него вижда неща, които го изпълват с учудване и ужас - разточителство и падение на духовниците, скверност вместо святост. И напуска "свещения град" като си говори:"Ако има пъкъл, Рим трябва да е съграден върху него - той е бездна, откъдето произлизат всички грехове." Дълбоко в себе си решава да изучава и вярно да прогласява през всичките дни на живота си словото на Бога, а не указанията и нарежданията на папите. Лютер е вече доктор по теология в университета във Витемберг, а не безволев ленив монах - упълномощен вестител на Библията. Той разбира, че е призован да даде небесна храна на всички, които гладуват за евангелските истини. Когато облича в слова тези свои разбирания и мисли, папската йерархия потреперва. Така във Витемберг бе запалена светлина, чиито лъчи трябваше да достигнат до най-отдалечени места по земята. Но светлина и тъмнина не могат да съжителствуват в мирна хармония. Между истината и заблудата има нестихващо противоречие. Да се поддържа и защитава светлината - значи да се отхвърли тъмнината - така си говори Лютер, когато остане сам със себе си. Сам Господ Христос заяви:"Не дойдох да донеса мир, а меч!" /Матея 10:34/ Няколко години по-късно Лютер споделя с близките си:"Бог ме подтикна и води, аз не съм господар на себе си, искам да съм тих, но съм подхвърлен на вълнения.: И когато навлиза в началото на борбата, добавя. "Всичко, каквото върша, желая да го правя не по човешка мъдрост, а съгласно Божия съвет. АКо делото е Божие, кой ли ще го спре? Ако ли не е от Бога, кой ще може да го въздигне? Да бъде не моята, не тяхната, не нашата, а Твоята воля, Свети Отче, Който Си на небето."/D''Aubigue/